ВЛАДО ЛЮБЕНОВ

   СБОГОМ  ПОСТМОДЕРН!
 

     емоционални етюди, 1998
 
 
 
 
 

               1.  ЗА КРАСОТАТА, КОЯТО НИ ОБЕДИНЯВА
 

         Защо ми се струва, че поетите  в  края  на  ХХ  век  все
    повече ги измъчва сянката на Красотата?  Едни се борят с нея,
    други с наслада  и  се  съпротивляват,  трети  я  преследват,
    загубили  ума  си.  Но можеш ли да избягаш от любовта, когато
    тя е покорила духа ти?
         Защо ми се струва днес, че разбитият ни на  парченца  от
    Времето   Дух   пожелава   Красотата   така  страстно,  както
    задушаващият се в тясната стая - чистия въздух от прозореца?
         Защо поетите не състрадават  днес,  защо  не  ги  люшкат
    дълга  и свободата, любовта към Родината и Бога, защо  не  са
    н р а в с т в е н и  днес, а са  е с т е т и.
         Духовете на поетите са нишките, които  сплитат  народния
    дух,  а  той, -  в  миналото  здраво и дебело  въже, - сега е
    прояден от отчаяние.
         Не на духовно страдание е способен  сега  човек,  не  на
    вътрешна   борба   и   победи.   На  него  му  трябва  опора,
    равновесие, първична сила.
         Гладният му дух не иска изпитания,  а  чист  природен  и
    живителен  сок.  Нахрани го, Поете, дай му мечтата за красота
    и хармония, чувството за мярка и  удоволствия,  които  са  му
    нужни.   Ти,  Поете,  усещаш,  че  доброто първо е красиво, а
    после добро, че любовта първо  е  наслада,  а  после  сила  и
    подвиг,  че състраданието първо е чувство, а после щедрост на
    духа.
         Войнът първо точи меча си,  калява  със  вода  и  слънце
    тялото  си,  приготвя  си  бялата риза.  И тогава, щастлив от
    блясъка на острието и трепета  на  мускулите  си,  огледал  в
    потока красивата си и горда осанка, едва тогава разбира - Той
    е, който може да остави името си за свободата на духа.
         Ние сме тези, които  отново  рисуваме  това  тяло,  това
    лице,   тези   дървета,   тази  Красота  на  обкръжаващия  ни
    материален и духовен свят.   Удоволствието  от  общуването  с
    човека, природата и изкуството създава м о е т о самочувствие
    и увереност, че живея  к р а с и в о.
         А когато човек види и оцени красотата на живота си,  той
    ще  пожелае,  /О,  този  човек,  който  иска всичко!/, той ще
    пожелае и красотата на смъртта си.
         Ето  така  от  жаждата  за  красива   смърт   се   ражда
    нравственото...
         Защо  ми  се струва, че поетите на ХХI век все повече ще
    ги измъчва сянката на дълга и свободата?
         Горките поети!  Живяха красиво, а как ли ще умрат?!
 

         2. СБОГОМ ПОСТМОДЕРН
 

         Ние  сме само думи, които се блъскат по "Граф Игнатиев",
    бързащи за някъде.  Всеки от нас се чувства Граф,  графоман -
    никой.
         Погледнато  много  отгоре,  ние сме слънчогледови семки,
    които вятърът  поетично  разпилява  в  разни  посоки.   Някой
    /Кой?!/  взема шепа от нас, разтваря ни и изяжда съдържанието
    ни.  После изплюва люспите, които  се  смесват  с  истинските
    думи.
         Като  дете  обичах  да  гледам  как плуват в езерцето /в
    парка/ парче от кифла, гуменка и вестник, заедно  с  есенните
    листа.   Може  би това ме направи поет.  А може би пък беше в
    мига, когато разбрах, че там някога са плували лебеди.   Бели
    лебеди.
         Когато пораснах, разбрах че Ницше е виновен за всичко.
         Изключвах  го  от  съзнанието  си, както изключвах всяка
    вечер телевизора, който ми пречеше да бъда единен.
         След първото си любовно разочарование започнах да  мисля
    модерно.    Това  беше  всеобща  трагедия,  и  понеже  мразех
    всеобщите неща, отново се върнах към любовта.
         Бях най-влюбената семка по "Графа".
         Най-щастлив обаче бях, когато  залепнал  за  токчето  на
    някоя  богиня,  се  носех  над  другите  люспи, прилепнал към
    еротичната и обувка.
         Нейното чук-чук насред тротоара ме  смазваше,  смазваше,
    микроскопични  капчици  олио оставаха по булеварда, но аз бях
    щастлив, как иначе, любовта е страдание.
         Тогава разбрах  -  аз  бях   дума,  избягала  от  хаоса,
    извисила  се над другите самотни думи, там долу, и изкрещях -
    О,  нещастни  черни  люспи,  аз  летя,  /макар  и  докосвайки
    понякога  земята/, аз летя и ще ида при тях, при моите лебеди
    бели...
         Сбогом!
 

         3. ВИРТУАЛНИЯ НЕОРЕНЕСАНС
 

         Виртуален /или възможен/,  този който може или трябва да
    бъде, кой знае кога и къде, новосъздаден или прероден.
         Но Той няма да дойде, защото  Природата  не  съществува,
    Изкуството  е  мъртво,  а  Бог  не  ни  се меси в това как да
    живеем.
         И  аз  сам  не  мога  да  променя  нещата,  защото   съм
    наполовина мъртъв, а Той е, който ме възражда целия за живот.
         Кажете  ми  -  днес  -  къде да намеря природата, как да
    възкреся изкуството, в кой бог да повярвам, за да го намразя!
         Но какво мога да притежавам всъщност днес?
         Природата? - От нея имам само звездното небе.
         Изкуството? - От него имам само думите.
         Бог? - От него имам само себе си.
         С усещане за полвинчатост живея в днешното съвремие.
         Това, което липсва на мен, липсва ли и на другите?
         Ако  към  небето прибавя земята, към думите - чувството,
    към мен самия  -  другия,  дали  това  пък  няма  да  е  моят
    Неоренесанс.
         Той  е  осъзнаване  на собствената многостранност, мощ и
    сила  на  духа  и  тялото,  на  идеята  и   опита.    Той   е
    самочувствие, взето назаем от света около нас и в нас самите...
         Но днес кой има самочувствие?
         Странно, но не в това, което съм,  е моето самочувствие,
    а в това, което не съм.  Не в ежедневния ми живот, работа   и
    общуване, а в кратките мигове на виртуалното ми съществуване.
         Какъв  огромен  шанс,  поете,  затънал  в  бедността  на
    Времето,със собствени усилия да сътвориш от себе си и другата
    половина!
         Коя е другата половина в мене днес и днес  във  Времето,
    която  иска  да  и  дам  живот?  Не  е ли тя Жената,  Вечната
    женственост, която Мъжът създава от реброто си?
         Има епохи, в които преобладава мъжката тенденция на Духа
    и мисълта, и които, изчерпали своите възможности, се разпадат,
    опитвайки  се  от  старите  ценности  на  мъжкото  начало  да
    възобновят своя Дух.
         Но това е невъзможно.  Тези епохи залиняват като старци,
    губят паметта си и  реда  на  мисълта  си,  отпадат  по  дух,
    разпадат се.  Мъжките им хормони са недостатъчни.
         Трябват им женски ензими,  м а я т а  на Женското начало,
    силата  на   живота,  чувствеността, красотата, състраданието,
    любовта, нравствеността, прошката  и  всичко онова,  което ни
    в ъ з р а ж д а  за живот.
         Както  Мъжът  трябва  да  роди  Жената, за да  го оплоди
    духовно, така  и  днешното  Време  трябва  да  роди  другото,
    плодотворното.
         И  ето, аз  сега  търся  енергията на Женското начало  в
    доказателствата на моето въображение.
         Със  слабостта  си  днес  Природата  не  ме ли моли да я
    закрилям, и  аз  закриляйки я, не отприщвам ли  така  нейната
    скрита женственост?
         Безпомощността  на  Думата днес  не  събужда  ли  в  мен
    творческата енергия на бащата към подрастващата му дъщеря?
         И  разривайки потъпканата си нравственост, не отварям ли
    тъй  кладенецът  на  душата си?  Не  съзирам  ли  Другия  там,
    в собствената си бездна на искреността?
         Там долу, седящ на илюзиорното и дъно,  Другият  е  моят
    тъжен и ненужен Бог,  но  аз  му  хвърлям  тънкото въженце на
    Изкуството...
         Когато той излезе на повърхността, ще стане чудо.
         Когато то се скъса, жена ми ще ме утеши навярно.

         И ще се върна пак във днешната реалност...
 

март 1998г.
 
 

            ОПИТ ЗА НАЧАЛО В КРАЯ НА ХХ ВЕК
 

         С мен не започва и не свършва  Поезията.   Аз  съм  само
    една  брънка  от веригата.  Един кръг, който иска да се хване
    за миналото и да не изпусне бъдещето.  Халка разпъвана  между
    традицията и новаторството.
         Моята  философия е изразяването на връзките и единството
    между нещата.  Днес тези  връзки  са  разкъсани.   И  това  е
    естествено.  Това е модерно.
         Да разделяме чувствата - от мислите, думите - от думите,
    човекът - от природата, самите нас -  от  самите  нас... ;  Но
    Модерна  днес  - това е лъскавата дреха на една вече остаряла
    закономерност.
         Разбирам  играта  на  децата  да  разглобяват  и  да  се
    чувстват щастливи от това.  Разбирам и играта им да си правят
    купчинки от различни предмети като  ги  наричат  къщи,  хора,
    стихотворения...  Но нима това е човекът?
         Човекът  не е куп от чувства, мисли и енергии, от кости,
    мускули и нерви, така както и поезията не е речник  от  думи.
    И този куп от изброявани неща не е ли един мъртъв труп?
         Не  казвам, че той не ме вълнува - не предизвиква в мене
    страх или наслада,  жажда  за  живот  или  отчаяние.
         Но  ми  омръзна  да  бъда  парче   от  счупената  стомна
    на  епохата.
         Не искам да разбивам митове, а да създавам митове.
         Не искам да трупам материали, а да ги слея в сплав.
         Не  ми  стига  фантазията  на  детето,  искам и опита на
    възрастните.
         Липсва ми  непосредственото  общуване,  което  свързва и
    споява световете ни.
         Искам  да  възстановя  връзките между любовта и смъртта,
    между думата и смисъла, между  поета  и  читателя.   Връзките
    между нас и в самите нас.
         Какъв парадокс!  - Живеем във време на едно непрекъснато
    умножаване  на  техническите  и   материални   връзки   между
    Изкуството, Човека и Природата.  Но колкото по се умножават и
    укрепват  те,  толкова  по-намаляват  и  изтъняват  другите -
    духовните,   невидимите  връзки  между  тях.   И  Изкуството,
    Природата и Човекът заприличват на три откъснали се  един  от
    друг  кръга, които, приели принципа на материалното за сметка
    на духовното, вече не изглеждат така безсмъртни...
         Затова моят вик към вас е:  "Смисълът е в цялостта!"
         Да  открием  и  изразим Красотата и Хармонията в днешния
    духовно крехък свят.
         Да възстановим старите мостове, по които да минем  пеша.
    Нека натежали от чувства и мисли оставим своите  стъпки-отпе-
    чатъци върху тях.
         Да се върнем отново към  онези  думи,  изрази  и  фрази,
    които  трайно  са  устояли  на  времето  и  носят  в  себе си
    единството на българският дух, - неговата  същност,  характер
    и цел на съществуване.
         Първо трябва да станем част от единството на  света,  за
    да  го пресъздадем.  Да станем част от връзките на вселената,
    за да можем да ги изграждаме.
         Еклектиката  ме  ужасява,  единството   ме   изпълва   с
    хармония.
         Но  какво  е  еклектиката?   -  Възможността за безкраен
    избор на несвързани неща?  Свобода, която  ме  прави  излишно
    свободен?
         Аз  съм за артистичната и кратка свобода, която ми дават
    утрото и вечерта.  Аз съм за  свободата на здрача  -  който  свързва
    нощта със деня, любовта със смъртта, миналото със бъдещето...
         Аз съм за краткостта и простотата на формата, за  чистия
    рисунък.  Единството няма нужда от много думи и линии.
         Аз  съм  и  за  цветовете  от  любимите места.  Открийте
    вашите  любими  места  пълни  със   живот   и   радост.    Не
    натрупването  -  а  съчетанието.   Не  отделните  черти  -  а
    излъчването.  Не орнамента,  и  не  украсата - а  завършената
    картина.
         Сливайки се с нещата аз не се боя от обезличаване.
         Какво  е  халката  от  веригата,  ако не един затворен и
    устойчив кръг от цялото.  Неповторим и единствен кръг.   Като
    планета  между  планетите,  като  слънце между слънцата, като
    човек между хората...
         Да, с мен не започва и не свършва Поезията.
         Аз съм част от Нея.

1998г.
 
 

        ЗА "НЕВРОТИЗМЪТ" КАТО ТЕЧЕНИЕ В ПОЕЗИЯТА
        ИЛИ ЗА РАЗБИТОТО ОБЩУВАНЕ.
 
 

        Модернизъм или постмодернизъм? Не, Невротизъм!
Това е моето определение на днешната тенденция в поезията.
        Поезията, за която говорим, днес е неспособна да общува с читателя.
        Нещо повече - Поетът е загубил способността да общува със самия себе си.
        Или може би той просто не желае това?
        Унищожаването на връзките на вътрешното и външно общуване на човека
е издигнато в култ. То е превърнато в естетическо удоволствие. Но само като акт
на самия Поет-разрушител.
        Както невротикът няма нужда от общуване, нито със собствената си душа,
нито с хората, така и Невротичната поезия не се интересува от друго, дори от
самата себе си.
         Както всяко силно течение и Невротизмът мъкне със себе си всякакви
камъни и камънаци, като някои от по-големите ще останат по бреговете
на нашата поезия.
        Но дошло е времето за неговото отричане.
        Защото смисълът на живота е в общуването.

1998
 
 
 

      РАНИМАТА И НАРАНЕНАТА КРАСОТА

        (за природата на красотата днес)
 
 

        Търсейки днешните тендеции в историята на красотата в изкуството, опитвайки се да класифицирам себе си, надблюдавайки тайно собствените си стихове или по-точно собствения си изявен дух, хвърляйки бръз поглед и към изкуството край мен,
аз се опитвам да синтезирам в едно изречение, да изведа в един девиз - ясно - онова,
което ме измъчва и вдъхновява днес, онова, което е характерно за моята поезия,
и защо не - което е една от определящите теми и идеи в съвременното изкуство!
        Да, това е темата за РАНИМАТА И НАРАНЕНАТА КРАСОТА.
        Целият днешен завихрен, агресивен и прагматичен свят наранява природата на красотата в нас, дадена ни от бога.
        Какво става днес с нашата естествена ранимост на природни създания? Нима тя не е затрупана от пластовете бездуховност и практичност? Нима, съпротивлявайки се на света около нас, ние не рискуваме едно наряване на красотата, с която сме създадени? Красотата на духа и тялото ни е подложена на безброй модификации и изменения. Тя е толкова беззащитна и безпомощна в своята божествена изначалност в този непрекъснато налагащ се съвременен свят. Тя е рянявана и ранима непрекъснато.
        Но наранявана - тя не умира, напротив - тя се приспособява, тя се обогатява, - тя става ранима, -  пречистващата ни красота;  ранима - тя предразполага, тя приема, тя желае да бъде наранявана, поемайки агресията на грубоста и силата, за да ни спаси.
        Тя е истинска - като контрапункт на фалша и имитацията; тя е изначална - напук на крайностите на модерността и постомодерното; тя е божествена - въпреки масовата й употреба.
        Нека покажем днес нараняването на красотата - като път, който ни предупреждава, нека да запазим ранимостта й - като път, който ни пречиства, нека да запазим индивидуалността й - от нейното обезличаване, от безрадостната метаморфоза на приспособяването, нейната уникалност - от  безкрайността на имитациите!
        Нека бъдем и останем раними - за да бъдем наистина красиви, нека понесем нараняването - за да докажем идентичността си.
        Днес ранимостта на красотата е добродетел, а нараняването й - нравствено изпитание.
        Ранимата и наранявана красота - тя ще ни спаси в този грозен и огрубял свят.
        Това е пътят в изкуството, който днес аз следвам!
 

      януари, 2008
 
 

...
 
 
            © Владо Любенов, автор, 1998-2008.
                           Всички права запазени!