ВЛАДО ЛЮБЕНОВ

За децата

1.Приказка за мишоците                    2.Упоритото ежче
 
 
 

ПРИКАЗКА ЗА МИШОЦИТЕ

На Мимито
 
 

Във къща богата,
в килера дълбок,
живеел с родата
безгрижен мишок.

Излегнат в брашното
и с мазен мустак,
щастлив от живота,
от сутрин до мрак

той гледал лениво
как с писък и смях
мишлетата диво
се биели с грах,

а старата мишка,
гризейки салам,
четяла с въздишка
любовен роман...

И кой да тормози
покоят им там? -
Стопанинът носел
диоптър голям,

а котката бяла
със пълен тумбак
поглеждала вяло
към техния праг.

Заспивайки вечер
на пухен дюшек,
изглеждал им вечен
животецът лек...

Но ето - в дъждовна
назъбена нощ,
светкавица злобна
с небивала мощ

прорязала със трясък
там покрива стар
и лумнал сред блясък
огромен пожар...

И в сажди, и в пришки,
и в ужас, и в страх,
нещастните мишки
в реката до тях

се хвърлили всички
една по една, -
съвсем голенички,
без дом и храна...

Но там във водите,
за техен късмет,
една от гредите
на стария плет,

макар обгоряла
и с край почернял,
мишоците сбрала
и станала сал...

И там, сиромашки,
без дъх и без глас,
с подвити опашки
заспали завчас...

И както си спяли
в дълбокия мрак,
изхвърлил ги сала
на някакъв бряг…

Там в утрото ранно
на другия ден,
те, зъзнейки жално,
на празен корем,

обсъждали дълго
на миши съвет,
назад ли да тръгнат
или пък напред...

Но взело да мръква
над тъмния вир...
Зад старата църква
изхъркал вампир,

и вой и хриптене
в Балкана дълбок,
и шум-шумолене,
навярно от смок,

кръвчицата смръзвал
на мишия род,
и никой не дръзвал
да тръгне на ход.

Тъй свити на шушки
във трапа студен,
с пресъхнали гушки
дочакали ден.

Тогаз чак юнашки
съвсем дебнешком,
нахлули апашки
в църковния дом.

И лапали с лапки
там наште герои
парченца и капки
от свещи и лой,

и дълго мишокът
от мазния под,
изтръгвал със нокът
парченца живот,

и старата мишка
изяла дори
зелена хартишка
от дребни пари,

а малкото мишче
отдавна било
за свойто капризче
забравило то

и хапвало сладко
без гък и без шум
донесен от татко
парченце сапун...

Да пийне водичка
от близка чешма
едната сестричка
излязла сама

и в миг ужасено
усетила как
я гледа студено
огромен котак...

Смразена и няма
и плувнала в пот,
тя влязла пак в храма
и казала: “Кот...”,

и паднала с писък,
загубвайки свяст,
от страшната мисъл
за котешка паст...

Но патил-препатил,
мишокът не спял.
Той всички изпратил
да дирят канал

и скоро открили
подземния път
и тъй се спасили
от сигурна смърт.

И мокри и мръсни,
в боклуци и кал,
потеглили бързо
на стария сал...

И дни и недели
пътували в мрак,
едвам оцелели
от глад и от враг,

и денем живяли
все тъй крадешком,
и нощем мечтали
за слънце и дом,

и гледайки свити
звездите над тях,
си спомняли дните
на воля и смях...

И рекъл мишокът
след някой друг ден
с въздишка дълбока:
“Дай тука да спрем...”

И грейнало слънце
със весел привет,
и зрънце по зрънце -
огряло навред, -

поляната мека,
зеления рид,
домът на човека
със двора открит,

реката сърдечна,
купата сено,
и кравата млечна
със бяло петно,

гадинките благи,
и кроткия пес,
и всички облаги
на горския лес...

И старата мишка
изпуснала там
щастлива въздишка
пред рая мечтан,

намерила с билки
красиво место,
облякла престилка
от свежо листо,

и с трите мишлета
и своя мишок
те взели да шетат
из близкия слог,

и скоро в сеното,
в най-долната част,
на топло и меко,
под сухия пласт,

сред клони и завет,
със много мерак
направили малък
уютен бивак...

А после събрали
едно по едно
и бързо скатали
под свойто сено

узряло парченце
от някакъв плод,
от билка листенце,
шушулка от боб,

търкулил се жълъд,
коричка от хляб, -
и станал домът им
безкрайно богат!...

И тъй приютени
във горския скут,
съвсем променени
заели се с труд...

От рано мишокът
събирал дръвца
в гората дълбока,
в полето зрънца,

а старата мишка
плетяла с любов
от сламена нишка
домашен пантоф,

и трите мишлета
от сутрин до мрак
над свойте книжлета
залягали пак,

и вечер доволни
от скромния пир,
щастливи и волни
заспивали в мир...

...И днес там в гората,
в зеления слог,
живее родата
на този мишок,

живее красиво
живота си нов, -
граден търпеливо;
със труд и любов!...

1994
 
 
 
 
 


УПОРИТОТО ЕЖЧЕ
 

                                                                                                            На Мимито

Под букче красиво,
в дълбокото лесче,
живяло щастливо
едно таралежче.

То ставало рано
и в росни тревички
измивало бавно
крачка и иглички.

И после със чукче
пак бодро и вещо
под младото букче
работило нещо.

А вечер измито
в поточето хладко,
в листата зарито
заспивало сладко...

Но ето че буря
извила в гората,
свирепа и щура
измела листата

и букчето с малки
зелени листенца,
разбило на жалки
и грозни парченца...

Бездомно и кално,
добричкото ежче,
заплакало жално
в разбитото лесче...

Но гъбка след гъбка,
и клечка по клечка,
животът със тръпка
започвал полечка,

излезнали мравки,
пчели и гадинки,
за билки, подправки,
и вкусни малинки.

А нашето ежче
поплакало кратко,
въздъхнало тежко,
и кихнало сладко,

изтрило очички
със шумка широка,
крачка и бодлички
измило в потока,

намерило свойто
изгубено чукче,
и тръгнало бодро
да дири си букче...

Видяло в гората
то ябълка дива,
наблизо реката,
листак и коприва,

широка поляна
със хубава шума,
и тук да остане
то дало си дума...

И лека-полека,
и вейка по вейка,
разкрило пътека,
сковало скамейка,

довлякло голяма
желязна кутия,
покрило я с камък,
отвътре с хартия,

застлало я с папрат
и дъхави листи,
и станало здраво,
уютно и чисто...

Щастливо засмяло
се нашето ежче,
че вече живяло
на ново адресче...

И вечер, когато
заспивали всички,
то сядало сладко
под двете звездички,

похапвало топче
от сладка глогина,
попийвало сокче
от сочна къпина,

и сред тишината
на планината,
под свежия вятър
дошъл от реката,

мечтаело в здрача
под Млечното пътче,
да найде другарче
за своето кътче...

1994
 
 
 
 

© Владо Любенов, автор, 1994
Всички права запазени!