ВЛАДО ЛЮБЕНОВ
      ГАБИ ГЕНЧЕВА

      РАЗКАЗИ

      из излязлата от печат книга

      РОКЛЯ ЗА ДВАМА

      2010

       издава "Ръжана-Ю"






      Цялата книга може да бъде намерена и прочетена в Столична библиотека и окръжните библиотеки в страната

      съдържание
      РАЗКАЗИ
       

      книгата може да бъде закупена чрез книжарница  "Български книжици", София, Аксаков 10
      или поръчана от сайта на книжарницата

      или директно чрез автора на vladolubenov@abv.bg
       


              1.

              РОКЛЯ ЗА ДВАМА
       

              Аз бях на 40, а моите родители почти на 80. Все още бяха живи и здрави и двамата и живееха като младо семейство в голямата спалня на стария ни апартамент в центъра на София.
              Аз обитавах северното крило с една малка стаичка и кухненски бокс до нея, съвсем достатъчно за един човек. И макар че отдавна си имах приятелка, моите родители очевидно не се притесняваха за моето семейно положение, не ми натякваха, не ми досаждаха. Когато настанеше време за женене, аз първи щях да им кажа.
              В големия хол се събирахме заедно много рядко, само когато имах настроение. Обикновено това ставаше по повод някакви техни годишнини – рождени дни и др. такива дати. Въпреки голямото жилище, нашите доходи бяха по-малко от скромни – баща ми и майка ми живееха от пенсиите си, а аз поработвах сезонно тук-таме и спестявах по нещо за зимата.
              Но старите си живееха добре. Стаята им гледаше към голямата квартална черква и често ги виждах отдолу как стоят на балкончето и надблюдават живота и смъртта, които преминаваха през зеления просторен двор на храма. Кварталът беше богаташки и често виждахме изхвърлени по кофите скъпи букети цветя, кутии със сладки и други дреболии, които циганите като кълвачи редовно и старателно пробираха. Моите родители седяха край масичката с извитите крака и се грееха на отблясъците от златните стъкла на отсрещните кооперации, в които кубетата на църквата препращаха последните слънчеви лъчи.
              В един такъв хубав следобеден ден една дълга бяла сватба изпълнила широкия двор на църквата, влязла, излязла, пошумяла и се разпръснала. Булката се преоблякла в черната лимузина в уличката и заминала веднага на сватбено пътешествие. Само един красив кашон бил оставен дискретно до кофите за боклук, така че дежурният мургав кълвач не успял да го зърне веднага. Това, разбира се, не убегнало от зорките, макар и с пердета, очи на старите, и майка ми като по-пъргава слязла веднага и тихомълком прибрала кашончето, облепено със сребриста хартия. Така никой не разбрал какво се е случило, а когато разбрали, било вече късно...
              Малко по-късно аз се връщах от работа и носех една огромна диня в старата разтегателна мре жичка на майка ми, много подходяща за такива случаи. Погледнах по навик към полукръглото бал конче – тях ги нямаше и това малко ме озадачи, но бързайки да разрежа динята, влязох и забравих да им се обадя.
              В известен смисъл се притеснявах за това, че още съм ерген. Подозирах, че моите родители все още се надяваха да се оженя преди да умрат, и като си помислях, че тяхната сватба е продължила точно три минути в една пригодена за това тясна стая, боядисана със зелена блажна боя, че изобщо не е ставало дума за булчинска рокля, ритуали и излишества, а сватбеното им пътешествие е било до централна гара, където майка ми е поела към Перник, а баща ми към Димитровград, за да строят социализма, ме хващаше чувството за вина, че може би няма да могат да дойдат на пищната ми сватба. Точно затова и отлагах подсъзнателно сватбата, за да събера пари и да им напълня очите и сърцата.
              Изглежда и родителите ми се бяха примирили и живееха в своя си щастлив свят, ръка за ръка, рамо до рамо, както могат да живеят само старците съпрузи, доживели до пределна възраст. Знаех, че умре ли единият, то и другият бързо ще го последва и непрекъснато треперех над тяхното здраве. Изглежда, че и те го усещаха и се пазеха като птички една друга, един друг се хранеха и обличаха и поддържаха с любов.
              Затова и сега разрязах половината диня, но не им я нарязах в чинията. Знаех, че майка ми щеше да стори това, докато баща ми подреди масата в хола. Тия дни наближаваше някаква годишнина от тяхната сватба и те бяха изключително нежни и внимателни един към друг с приближаването на деня и часа на събитието.
              Сложих половината диня в една тава и приближих към тяхната стая. Извиках: „Мамо, донесъл съм ви диня”, оставих я на масата и си тръгнах, но нещо ме озадачи. От стаята им идваше странен мирис на парфюм, непривично нежен и лек. Приближих и едва не надникнах през ключалката: едно шумолене, триене, трептене и шептене се носеше отвътре, излизаше едвам през процепите под вратата и се смесваше с тънкия фин мирис, който определено  не бях  подушвал в тази къща от години.
              Погледнах в коридора – нямаше други обувки, освен нашите, значи нямаха гости.
              Върнах се в хола. Беше ми неудобно да шпионирам моите родители. Постоях, почаках и се прибрах в стаята. Дали от изядената диня или от дневната умора, но съм заспал излегнат на диването. Когато се събудих, вече беше единадесет часа вечерта.
              Излязох на балкончето. Прожекторите осветяваха кубетата на църквата и тяхната зеленина се смесваше със зеленината и дъха на липите. Изпитах чувството, че не те, а църквата ухае на липа. Седнах в стола на баща ми, после в тоя на майка ми. Представих си ги млади в изтъркани бледо кафяви работнически дрехи, но после осъзнах, че това е цвета от старите ленти, когато още нямаше цветно кино и които съм гледал по кинопрегледите. Разбира се, че са се обличали цветно, а на сватбите тогава е имало много пъстри цветя и бели рокли. Отбелязах си на ум да се обадя на Бистра и да поговорим за нашата сватба, щях да взема пари назаем.
              Задуха лек ветрец откъм храма. Гълъбите спяха на отсрещните покриви, но аз знаех, че при шум на линейки или мотори те се събуждаха и излитаха в небето.
              Тръгнах да се прибирам и тогава видях – прозорецът на стаята им светеше. Баща ми и майка ми не спяха! Загложди ме жестоко любопитство. Влязох на пръсти в хола и доближих до тяхната стая. Пак същото шумолене и трептене като от кацащи гълъби. Тогава се сетих. Взех бинокъла и тихо излязох от апартамента. Кооперацията от среша гледаше точно в тяхната стая. От дете не бях се качвал на последния етаж, но сега щях да го направя. Дано само не са спуснали пердето. Пък и защо ли да го правят. Нямаше от кого да се крият.
              Стълбите бяха стръмни, като във всички стари кооперации в София и на четвъртия етаж вече дишах тежко. Едно куче ме усети и залая зад някаква врата. Само това липсваше – да отворят и ме хванат – един вманиачен и опасен воайор с бинокъл в ръка в полунощ в тая грандоманска кооперация. Но никой не отвори. Клекнах зад един изхвърлен фикус и насочих бинокъла.
              Първо видях размазания гръб на баща ми и сиво-побелелите му коси, които майка ми редовно подстригваше. Беше се навел над нея и нещо правеше. Фокусирах обектива. „Хайде, татко, дръпни се, де!”, прошепнах и той сякаш ме чу.  Тогава видях и майка ми. Беше в ослепително бяла и нежна булчинска рокля, сребърното було падаше на раменете й, а белите й коси изглеждаха на светлината на лампата като руси. Сякаш роклята беше ушита тъкмо за нея. Беше събула старите оръфани чехли и трептеше боса пред огледалото. После се завъртя щастливо, залитна, препъна се и падна в обятията на баща ми. Сякаш гледах от онези стари и трогателни черно-бели филми по времето на моето детство. Тогава забелязах, че и баща ми се беше издокарал с единствения си костюм, който, доколкото знам, беше му го подарил един приятел.
      Гледах и не вярвах на очите си. Откъде бяха намерили тази рокля. Те танцуваха валс и се носеха леко под звуците му, макар че знаех, че заради мен не биха пуснали стария грамофон. После изведнъж се умориха и седнаха на спалнята. Майка ми се отпусна по гръб на възглавниците. Баща ми усърдно чистеше очилата си. Седях и ги гледах докато отдолу зави някаква линейка и гълъбите се размърдаха над главата ми. Слязох на улицата. Не ми се прибираше. Дълго се разхождах под зелените сенки на дърветата...
       

              *

              Не бях влизал в църквата от година. Стори ми се ремонтирана и по-свежа от преди. Миришеше на хубаво. Скоро беше имало сватба или панакида. Отец Йоан пишеше нещо в дебелата си книга в стаичката.
              – Добър ден, отче – казах и му целунах ръката с известно притеснение. Май никога не бях го правил.– Може ли да се запиша за венчаните във вашата църква. Колкото може по-скоро – добавих.
              Отец Йоан ме погледна внимателно, после погледна календара и обърна чист лист в тефтера си.
              Подадох му листчето с написаните три имена и дати на раждане на мен и на Бистра. Знаех, че ще ми пресъхнат устата и се бях подготвил. Той ги преписа с грозен почерк и ми подаде листчето обратно.
              – И още едно венчаните, отче – казах бързо и обърнах листчето.
              Отец Йоан записа и тях в тефтера си. После се сети и рече:
              – А рождените дати на тия, вторите младоженци, знаете ли ги?
              – Има ли значение, отче, щом хората се обичат.
              – Не може без данни – каза строго. – Да си носите официалните удостоверения за брак. – После се разведри и рече:
              – И двете сватби в един ден ли?
              Бях подготвен за този въпрос.
              – Нека да не са в един ден, отче – изрекох – току виж, че булките били с едни и същи рокли...
       
       


                2.

              БАБА ТОДОРА
       

              Ако някой кажеше на хората на село P., че между тях живее един забележителен човек, те биха се усмихнали снизходително и биха отвър¬нали уверено: „Няма такъв, всички сме обикновени тука.” И дори не би им хрумнало, че това определение може да се отнася за баба Тодора.
      Баба Тодора бе връстница на къщата, в която живееше. И двете не си знаеха годините, и двете бяха попукани и набръчкани от старост, и най-после – и двете се крепяха от някакъв чуден дух, който ги държеше и предпазваше от разруха.
              През всичките години от своя живот баба Тодора бе живяла в селото си и единственият път, който я теглеше нанякъде, бе тясната пътека, която криволичеше нагоре в планината и водеше към Ръжана. Това място бе отредено само за хора, които имат очи и сърце за красотата. До него се достигаше сравнително трудно – на места пътеката бе доста стръмна, на места съвсем прекъсваше и излизаше на гола урва, посипана с големи камъни. Казваха, че под един от тези камъни имало съкровище, но дали е истина, никой не знаеше.
              В живота си баба Тодора имаше един неизменен спътник – бедността. Също като сянка, тя я следваше навсякъде, но по някакво чудо баба Тодора никога не й обръщаше внимание. Тя знаеше за нея, но я считаше за една незначителна и незаслужаваща внимание част от своето “аз”. Родителите й починаха един след друг, малко след като завършиха къщата, която още в своята младост бе паянтова и неугледна. Може би затова никой не се полакоми за нея и така – баба Тодора винаги имаше, ако не друго, то поне дом.  Още от малка в живота й се налагаше да се справя сама. Това от една страна й костваше много трудности, но от друга – бе ценно предимство, защото запази свободата й. Тя не бе принудена да се съобразява с никого, защото не зависеше от никого. Прехраната си изкарваше сама, като пасеше хорския добитък. Това бе още едно предимство за нея – даваше й възможност да живее непрекъснато сред природата. Друг навярно би се чувствал самотен в планината, заобиколен от вечно безсловесния добитък. Но не и баба Тодора. Тя търсеше тази самота и красотата, която я заобикаляше, защото притежаваше редкия дар да общува с природата.
              Сигурно това й помагаше да оцелее през годините. Друг на нейно място не би издържал на бедността и би се озлобил. Би се чувствал нещастен и смазан от самотата.
               Баба Тодора не се чувстваше бедна, нито пък самотна. Тя бе успяла да запази това, което другите хора обикновено загубват, щом се разделят с младостта – мечтите. Зимните вечери тя запълваше с мечти – прости и земни, за лятото, за овцете, за Ръжана и за съкровището, което тя бе търсила неведнъж.
      Съкровището винаги бе присъствало в нейния свят. Тя имаше и някакви карти, много стари, попаднали кой знае как в нейния дом. Тя мечтаеше за това съкровище, но мечтаеше като дете. Интересуваше я повече тръпката на приключението, загадката на съкровището, тайната на хората, които го бяха скрили, отколкото реалната му стойност. Много дни бе отделила тя в търсене на съкровището, но така и не намери онзи камък с нишана, изрисуван на нейните карти. Но това съвсем не я бе огорчило – напротив – загадката си оставаше неразгадана, а за нея една загадка беше по-ценна от разкритата тайна.
              Човек би очаквал, че с годините баба Тодора ще рухне. Но нищо подобно не се случваше. Тя бе все така пъргава и издръжлива като младо момиче. Дори и смехът й бе като на момиче. Тя обичаше да се смее, обичаше и да поприказва с хората. Не се срамуваше от тях, дори и през ум не й минаваше да завижда или пък да се чувства неудобно от прокъсаните си дрехи. Не се смущаваше и от скромния дар, който носеше на децата – козе мляко или нагнили джанки, които капеха от огромното дърво в запустелия й двор.
      Годините си минаваха, меняха се времената, променяше се и селото.
              С новия удобен път, който бе изграден, цивилизацията постепенно започна да си пробива път към него. Започна строителството на вили, появяваха се нови хора, а по едно време стана така, че нов, външен човек, бе избран за кмет на селото. Той беше деен човек, имаше много енергия и искаше нещо да направи за това задрямало село и за неговите хора. Тук имаше много стари хора, на които той искаше да помогне. И най-вече на тази странна бабичка – баба Тодора.
              Кметът бе удивен, че тя не получава никакви пари от държавата. Сигурно имаше вече стотина години и бе принудена все още да работи за своята прехрана. Това не беше редно и трябваше незабавно да се промени.
              Кметът се разрови из законите, посъветва се с когото трябваше и направи каквото трябваше и един ден, когато срещна на улицата баба Тодора, побърза да я зарадва:
              –  Ела при мене в понеделник – каза й той – да ти дам парите.
              –  Какви пари? – почуди се баба Тодора.
              – Уредих ти пенсия, бабке – усмихна се кметът.
              – За какво ми е пенсия, мале, я не съм работила за пенсия – усмихна се бабата.
              – Пенсия за бедност, бабо. Нищо,  че не  си  работила, имаш право по закон.
              – Ете тя не ми треба, мале. Какво  ми   треба,   я   си   го имам.
              – А, бабке, недей така. Ще си купиш нови дрехи, че я ги виж какви са ти прокъсани. Дърва ще ти донесем за зимата, стига си мъкнала съчки на гръб. Пък и вкъщи едно-друго все ще ти трябва.
              Баба Тодора се усмихна и нищо не каза.
              Цял ден беше умислена и вечерта рано си легна. Но не можа да заспи. Тя огледа дрехите си, огледа дървеното легло и сламеника върху него, погледна сплъстеното одеяло, разкривения под, манерката върху прозореца и двете овчици, които спяха в ъгъла, погледна газеничето, което ползваше вечер, за да не хаби ток, и всичко това изведнъж и се стори грозно и тъжно – сякаш за пръв път го виждаше от толкова години. Погледна и себе си в пожълтялото и пропукано огледало, което не бе вадила от години и изведнъж я заля цялата тъга, която досега се бе трупала във всяка пукнатинка от къщата й.
              На другия ден баба Тодора не излезе от къщи. Изведнъж всичката й сила я бе напуснала и тя не можеше да се надигне от одъра.
              На третия ден хората я потърсиха, защото нямаше кой да изведе добитъка им. Намериха я в леглото – смалена и безпомощна като дете. Смъртта бе отпуснала чертите й и бе изтрила огорчението, което бе изпитала в последните си дни.
              Тя приличаше на празна шушулка, от която душата е излетяла в един по-хубав свят.
              Когато я изнасяха на следващия ден, две от дървените стъпала на къщата се счупиха и малката дървена тераска застрашително се люлееше.
       
       
       


                 3.

             ВАЛЯ
       

              Валя беше с големи гърди и голяма душа. Ей точно от тези гърди и от тази душа идваха всичките й неприятности. Мъжете, с които се събираше, си мислеха, че могат да мачкат душата й така, както й мачкаха гърдите. Не, че на Валя й беше лошо от това. В началото дори й беше хубаво. Но след някоя и друга седмица мъжът, с когото Валя живееше, изпитваше все по-голямо удоволствие да мачка най-вече душата й. А нейната душа беше мека, топла и бяла, някак си раздвоена – едната половина да я мачкаш, когато ти е хубаво, а другата половина – да я мачкаш, когато си ядосан.
              Валя беше много търпелива. Дали защото искаше да има деца, а все нямаше, и вече отдавна минаваше трийсетте, тя приемаше грубостите на хората като светица. Тя не беше в никакъв случай светица, но прощаваше всичко. Повечето жени пълнеха мъжете си с неясното чувство за вина пред тях и така ги задържаха; Валя умееше да изсмуче всичкото чувство за вина на всеки мъж (даже и това пред майка му),  с който живееше. В това беше огромната сила на бездънната й душа, скрита зад огромните й гърди, която привличаше безотказно мъжете към нея. Този неин необикновен талант правеше и най-големите животни, с които Валя съжителствуваше, за известно време в добри и кротки човеци...
              Валя беше бивша актриса, кризата през деветдесетте я съкрати, унижи, огорчи и отстрани от театъра, с изключение на театъра, който се въртеше по улиците и митингите. Гласът на Валя призоваваше чрез мегафона тълпите за лоялност към партията –хранителка, към търпение и надежди за по-добро бъдеще, в което тя едва ли вярваше вече. Валя вярваше само  в собственото си по-добро „утре” на майка и съпруга – тихо, скромно, без слава и аплодисменти, на които се беше наситила, дори без дом и пари и без приятели. Но парадоксът на времето сякаш още повече я отдалечаваше от простите й мечти, събирайки я все с хора, които искаха от живота само онова, което тя вече не ценеше.
              Напоследък Валя живееше с Камен, който беше малко по-млад от нея, почти оплешивял и поет по занятие.  Камен искаше само слава и признание. Парите не го интересуваха, поне не на този етап, защото беше израсъл в един от крайните квартали на София, бедно и самодостатъчно, а и приходите на Валя, заедно с помощта от родителите й, които на времето бяха влиятелни хора, засега им стигаха.
              Валя се пренесе да живее при Камен в малкия панелен апартамент в Люлин 4, навремето придобит с печалба от тотото. Камен толкова се гордеeше с този апартамент, за който не беше дал нито стотинка, че когато станеше дума за имоти, пари и други богатства, които се трупаха главоломно по това време на крайно обедняване, апартаментът се разрастваше дотолкова, че компенсираше всички останали материални и душевни, терзания, които неговата наранена психика трябваше да изтърпи в процеса на сравняването с околните – успели или неуспели хорица. Нямаше човек в обкръжението му, който да не знаеше и да не бе изпитал мига на “улучване” на печалбата, да не беше преживял “акта” на получаването на този дар на обществото, по висш дори от даровете, които даваше природата. Затова и Камен изпитваше дълбоко потисната ненавист към хората, които “взимаха”, а не “даваха”. Загубил отрано баща си, който беше починал от нелечима болест, Камен бе загубил и възможността да се пребори с мъжката воля в семейството, да й се подчини или противопостави и така да се изгради като самостоятелна личност. Той получаваше наготово безусловната любов от майка си, от роднините, от тотото, дори и от Бога, доколкото беше надарен с дарбата на поет. Но вместо да я съхрани и развие, тази любов го правеше неспособен да издържи на агресията на времето, което се беше променило точно, когато той не очакваше.
              Апартаментът бълваше огромни сметки за ток и парно, пенсията на майка му не стигаше дори за нейната прехрана, а стиховете, които той пишеше, в повечето случаи не се заплащаха нито с пари, нито със слава. Единствено жените, които той намираше, бяха по-слаби и по-безпомощни от него и му даваха, напълно безплатно, цялата си любов и вярност, надявайки се да намерят при него закрилата и спокойствието, което търсеха интуитивно. Камен усещаше веднага това и бързо се настаняваше в душите им, свиваше гнездото си там, преди те да са го изпреварили. Лека-полека той съзираше в тях призрака на бащата и мъжът, когото можеше да побеждава и мачка безкрайно, без да си подава носа навън в света, който презираше. И наистина, дори най-миловидните и светли жени, поживяли с него, след няколко месеца помръкваха и погрозняваха, добивайки едно особено грубовато и сурово изражение.
              Валя обаче беше яка жена, както по кокал, така и по дух. Тя чувстваше, че трябва да направи мъж от това неузряло и лошо момче, което се беше свило между гърдите и душата й, и не само бозаеше, но се и правеше на мъжкар. “Мъжкар” беше любимата дума на Валя, тя беше всичко, което носеше в себе си  – любов, сила, честност, дух, дете и бог.
              Изглежда съдбата реши да й помогне. Една вечер, след като тя беше взела хонорара си, двамата с Камен се завряха без много да му мислят в някакъв нафукан ресторант, приспособен кичозно в подземието на една централна обществена сграда. Музиката гърмеше и от тютюневия дим, който се развяваше като мръсно перде из помещениeто, а и от особената вкиснала миризма, заведението, странно защо, напомняше на някаква огромна пералня, в която сякаш се перяха мръсните дрехи и бельо на целия този многохиляден и изпълнен с омерзение град.
              Валя и Камен седнаха на една от хубавите маси, на които светеше металната плочка “Rezerve”. Камен скръсти ръцете си и се наведе над масата, сякаш да подпре още по-стабилно едрото си тяло. Нямаше намерение да става оттук. Валя се беше нагледала на подобни дребни битки за надмощие – в трамвая с контрольорите, пред апартамента с инкасаторите, по опашките в магазините. Обикновено Камен излизаше победител, защото хората не знаеха още как да се защитят срещу внезапната агресия и предпочитаха да отстъпят. Но този път сервитьорът не отстъпи. Настояваше двамата незабавно да се махнат от масата, защото е запазена. Валя не искаше да си разваля ведрото настроение и стана. “Тука ще седиш!” – изръмжа Камен и посегна да я хване за ръката, но закъсня. Сервитьорът се навря между тях, избутвайки леко Валя към изхода. Взе им връхните дрехи от стола и ги пренесе на крайната маса до тоалетната. В момента, в който се върна да прибере столовете Камен го удари. Не много силно, с права длан, но очилцата му изхвръкнаха и се пръснаха на пода. После всичко се завъртя, както и се очакваше. Отнякъде се появиха някакви типове, започна се и приключи за няколко секунди. Камен лежеше на дансинга, свит като мишка, а от веждата му, разцепена с метален бокс, течеше кръв. Беше изгубил за миг съзнание. Валя беше клекнала и му попиваше кръвта. Дамската и чанта беше изцапана. Камен видя, че плачеше и затвори очи. Нямаше сили дори да я гледа. Не искаше нищо повече. Вкусът на кръвта и миризмата на парфюма й му пречеше да се отпусне и заспи. След малко някой му помогна да стане. Чистият въздух навън свърши останалото…
              След като го зашиха, Камен лежа у тях още около седмица, както бяха наредили докторите. Валя отказа всички ангажименти, за да се грижи за него. Любовта се изливаше от нея от двете й ведра, първична и чиста като състрадание, надежда и мечта.
              Тя поднасяше закуската му в леглото, после сядаше до него и му рецитираше стихове. Валя знаеше наизуст десетки монолози от пиеси, стихове на български и  световни поети. Гласът й беше плътен, с ниски честоти и много ясна дикция.  В малката кухничка, където Камен лежеше, се връщаха театърът и поезията, които бяха изчезнали от живота й, от тях струеше разтърсваща любов и нежност, а Валя играеше, както никога досега. Публиката й беше само от един човек, но неговото присъствие изпълваше всичко. Камен ръкопляскаше с широки длани, гръмко и бавно, разсъбличайки я мислено. Но Валя още не му позволяваше. Камен мърмореше, сърдеше се наужким, правеше се, че спи. Тогава Валя продължаваше с неговите стихове, които вече знаеше наизуст, и от нейната уста и сърце те наистина звучаха невероятно. Тя обичаше да гледа лицето му, което губеше острите си монголоидни черти и се превръщаше в лице на бебе, с големи тъмнокафяви очи вперени в нея. Дори белегът от удара с бокса избледняваше…
              Валя хвърли много усилия, за да може Камен да забрави за боя, който получи в подземието. Когато, предимно вечер,  яростта и омразата му избликваха и той почваше да говори за реванш, Валя сменяше темата с един единствен жест. Тя събличаше дрехите си и коленичеше до леглото. Дългите й черни коси падаха върху лицето му като пролетен дъжд…
              В една такава пролетна нощ Камен повярва, че е голям поет, а Валя повярва, че е обичана. Животът и на двамата се промени.
              Камен беше открил в себе си две нови неща – невероятното спокойствие на духа и неизчерпаемите си физически сили. Той наистина спря да излиза. Цялата му енергия отиваше в това – да пише, да чете и да прави дете на Валя. От една страна постъпваше честно към Валя и й даваше това, което можеше – много време, много удоволствия, много надежди. Беше готов дори да приеме детето, от което подсъзнателно се страхуваше. Понякога дори се опитваше да мечтае заедно с нея. Знаеше, че Валя ще се справи с всичко, което поиска. А тя искаше и него и детето си, затова Камен беше спокоен. И той се обърна без страх към себе си – пишеше за това, което бе на душата му, без поза и перушина, без да се срамува от искреността си. Цялата култура, която Валя неусетно му предаде с нейните етюди, разговори и оценки, го доближи до високата поезия. Камен написа най-хубавите си стихотворения, дори без да разбере това.
              Валя виждаше неговото израстване, благодарение на нея, и беше щастлива. Тя правеше всичко, за да може Камен да се чувства обичан не само в апартамента си, но и навън. Тя бе тази, която уреждаше на Камен четения на престижни места, тя декламираше превъзходно стиховете му пред публика, тя го представяше на известни хора. Най-после Камен получаваше това, към което се стремеше – слава и признание. Книгата му със стихове, която Валя плати със собствени средства, постигна значителен успех, парите се възвърнаха двойно под формата на литературни награди, а името му се появи на страниците на вестниците с най-голям тираж. Камен наистина живееше добре.
              Но всеки човек, дори и живеещият добре, натрупва в себе си повече агресия, отколкото съзнателно и добронамерено изразходва. Първоначално, щом почувстваше нужда, Камен изливаше цялата своя негативна енергия и вина в нейното тяло и душа, така, както тя го бе научила, с такова настървение и ярост, сякаш Валя му бе изпратена от бога само за това. Валя поемаше и търпеше, защото чувстваше, че мъжът обладава не само създавайки, но и разрушавайки, изпразва цялата своя светла, но и тъмна страна, за да се съедини след това невинно с бога. Камен обаче все не се съединяваше, не знаеше мярка и колкото повече мачкаше Валя, толкова повече това му харесваше. Детето обаче не идваше, зависимостта на Валя растеше и Камен почувства, че може да прави с нея каквото си иска, докато тя забременее. Той все по-често сравняваше Валя с другите жени, които го ухажваха, величаеха и съблазняваха и изпитваше известно съжаление към себе си за своето моногамство. Без да осъзнава, че това е причината, той й го връщаше. Неща, които преди това само бе помислял, но бързо бе прогонвал от ума си, сега Валя чуваше все по-често от неговите уста – за дебелите си глезени, за гънките по корема си, за двойната си брадичка. Тя търпеше и все повече се вкопчваше в тялото му, за да получи онова, което все не идваше. Тя знаеше, че вече не е красива, и се стремеше да прояви изкуството си на майка, любовница и духовна приятелка, за да не загуби любовта му. Но колкото ставаше тя по-съвършена, толкова Камен повече се дразнеше и почваше да я руши преднамерено. Първоначално, с малки невинни забележки, той й даваше да разбере, че Валя не чисти, не готви и не глади така, както това е правила, например, майка му, но Валя мълчеше. Камен я навикваше като слугиня,  караше я да му мие краката и му глади чорапите, връщаше  демонстративно поднесената му закуска или я пращаше да пазарува по късните часове някоя подправка, при все че най-близкият денонощен магазин беше на поне километър от тях. Все по-често тялото на Валя го изпълваше с погнуса, която той едва сдържаше, за да я излее после в стиховете си. Съвършенството на чуждата поезия, която Валя рецитираше, така го дразнеше, че Валя, за да му угоди, постепенно замлъкна. Все по-голяма тишина се настаняваше между двама им и вечер, когато Камен заспиваше, Валя излизаше на малкото балконче да погледа звездите. Струваше й се, че е минала цяла вечност от мига, когато Камен лежеше ранен и раним на дансинга, поверявайки душата си на нея. Молеше се на скрития в тъмното Бог да й дари дете и любов, или само дете или само любов, или и тя не знаеше вече самата какво иска. Обвиняваше себе си за всичко, което й се случваше, за търпеливата си душа и големите си гърди, единственото нещо, на което никой мъж не се насищаше. После, чула проплакването на някое съседско бебе, се изпълваше с надежда и лягаше отново до мъжа, който беше приела такъв, какъвто е...
      За да запълва празнините в душата си, Валя се отдаде на своята професия. Знаеше, че Камен стои пред телевизора и я гледа, (беше отминало времето, когато идваше винаги с нея) и работеше така отдадено, че скоро нейните предавания се превърнаха в любими за хиляди хора. Непознати минувачи я спираха по улиците и я поздравяваха, прегръщаха, благодаряха, а Камен, когато беше с нея, стоеше настрана, безкрайно велик и безкрайно неизвестен. Той беше Творецът, символът на вечното изкуство, а тя беше халтурата, временното, преходното, и това, че хората я харесваха, го подлудяваше. Той я вкарваше в парка и там, на мократа шума и острите камъни я изнасилваше и унижаваше, принизявяше и овъргаляше с яростта на рис, впръсквайки безценното си семе на поет в безплодната утроба на посредствеността.
      Камен забрани на Валя да се снима по телевизията и да работи изобщо. Така и последната надежда на Валя да роди нещо, ако не с тялото си, то поне с таланта  си, потъна напълно. В началото Валя се съпротивляваше, но Камен не отстъпи. „Творцата”, както той я наричаше подигравателно, трябваше да осигури спокойствието на „гения”, и то непременно сега, когато той е в апогея си. В замяна – Камен беше великодушен – й се даваше възможността спокойно да забременее и роди. Но Камен знаеше малко повече от Валя – резултатите от последните изследвания бяха такива, че Валя нямаше да има никога деца, но лекарят, който беше й спестил това категорично мнение и все пак й бе оставил вратичка надежда, бе прошепнал на Камен цялата истина.  Камен три пъти се връща, за да се увери, че това е така.
              А времето минаваше. Валя се принуди да отдаде под наем малката си боксониера (останала в наследство от баба й) за жълти стотинки, които пак не стигаха и само след два месеца Камен почувства разликата.  Кошмарът на огромните сметки се появяваше застрашително и Камен трябваше да избира как да живее занапред.
              Една сутрин, след изтощителна и досадна за Камен нощ, той й каза всичко. Камен не се посвени да бъде категоричен и бездетното бъдеще на Валя се срина върху леглото му. Валя дълго и безнадеждно плака.
              Същата вечер Валя се затвори в банята и изпи една 700 грамова бутилка водка, а Камен дори не забеляза това. Той мачкаше и въртеше по леглото отпуснатото й голо тяло, опъваше дългата й коса, докато тя завиеше оj болка, яздеше плътта и душата й като Пегас, докато не го заболяваха мускулите на ръцете и краката...
              Когато най-сетне стана и отиде в банята, Камен подивя:
              – Гадна кучка такава – крещеше Камен, – какво си направила! – но Валя не чуваше.
              На Камен не му беше за пръв път да се справя с пияни до смърт жени и след като Валя повърна и се стабилизира, той влезе в банята и си наплиска лицето. Белегът от бокса не беше изчезнал и гледайки го, за пръв път Камен се почувства излъган от жена. Сякаш Валя му бе изневерила не с един, а с много мъже и сега лежеше там, на неговото легло, изтощена, но горда.
              Камен застана над нея. Лицето на Валя му се видя отчаяно и безнадеждно, Камен отвори хладилника и си сипа една чаша твърд алкохол.
              В следващите дни, сякаш нищо не се беше случило. Валя гледаше виновно, прегръщаше Камен и му даваше отново всичката си отчаяна любов. Той също се държеше, сякаш нямаше нищо. След няколко вечери Валя отново изпи 700 грама водка в банята и след няколко дни  повтори и потрети.
              Камен разбра, че е загубил контрол над Валя.  И една вечер, когато, изхвърляйки боклука, видя и вдъхна миризмата на големите гърди на съседката, без да се замисли я натисна в асансьора, а после влезе в апартамента й. Валя случайно ги видя от балкончето в кухнята, бяха забравили да спуснат пердето.
      Този път Валя изпи само една чаша, останалото изля в мивката.
              На сутринта Камен видя бутилката и наби Валя за закуска. Валя изтърпя боя, но не си тръгна. Камен не я й гонеше. Нещо го привличаше и възбуждаше във Валя и тя прекрасно усещаше това. Само да протегнеше ръце, Валя винаги лягаше с него. Но този път винаги с удоволствието в очите й, блестеше и една малка светлинка на страх, молба и разкаяние.
              Често Камен не се връщаше вечер. По купоните, на които го канеха, имаше достатъчно за ядене и пиене. Жени също. Валя подушваше чуждата женска миризма, но не казваше нищо. Тя разтваряше душата и гърдите си, за да може Камен да ги мачка и мачка и мачка, както и когато пожелае.
              – Ти си робиня – казваше в такива вечери Камен. – Всички жени сте робини и това ви доставя удоволствие. Но аз те обичам.
              Валя не казваше нищо. Само понякога, когато чуеше детски плач отнякъде, отиваше в банята.
      Валя и Камен започнаха да излизат заедно по тържества и премиери, а Валя да поработва, защото парите не стигаха. Камен вече нямаше нищо против. Беше спрял да пише. Изпитваше огромно удоволствие да съблазнява жените пред погледа на Валя, да им говори за дом, деца и семейство. Повечето му се връзваха и лягаха веднага с него. Валя чакаше на опашката.
              Но една нощ, дали прекалил с любовта, яденето и пиенето, или обхванат от някаква безкрайна досада и безразличие, Камен отказа да легне с Валя. Това се повтори и в следващите няколко нощи. И когато една вечер Валя се върна след едно късно представление, вратата на апартамента беше заключена. На бележката пишеше, че целият й багаж е при комшийката. Валя тропа, моли се и плака до късно, но Камен го нямаше. Накрая съседите се намесиха и Валя бе принудена да си тръгне.
              Валя преследва Камен още няколко месеца, но той се правеше, че не я познава. После Валя се загуби някъде, изчезна и от телевизията. Един приятел беше казал на Камен, че Валя е преживяла тежка операция, нещо там с женските болести. Много е отслабнала, а гърдите й са съвсем изчезнали. Сякаш никога не е имала гърди и душа. Камен скоро забрави за това. Жени с големи цици колкото щеш...
       
       

                4.
      .
           ЯНКО
       

              Майката  на  Янко избяга с един зидар още преди синът й да навърши две години.  Баща си той никога не бе виждал, нито пък бе чувал  нещо за  него.   Отрасна  при  баба  Оли – самотна стара жена, озлобена от всички неудачи, които и се бяха струпали в  живота.   Всъщност  тя  не беше  лош човек, особено когато си пийнеше от евтиното вино, купено в близката кръчма.  В такъв момент Янко можеше да измъкне от  нея  някоя дребна  пара,  срещу  обещанието да поседи и да послуша несвързаните и приказки.  В началото той наистина сядаше и слушаше,  но  по-късно  му ставаше противно, особено когато баба Оли стигнеше до момента, в който баба Оли започваше да проклина бившия си мъж и Евдокия, дьщеря си.  Тогава Янко се  измъкваше  полека  навън  и се затичваше до същата кръчма за кутия цигари,  с  които  искаше  да  оправи  горчивия  вкус  в  устата   си. Обикновено  не  успяваше – в устата му ставаше още по-горчиво, но той никога не си го признаваше, особено пред момчетата. И без  това  беше по-малък и  по-дребен  от  тях.   Трябваше  много да внимава да не го изхвърлят от тайфата, защото тя бе всичко,  което  имаше.   С  тайфата беше  по цял ден – скитаха край морето с прашки в ръка, прехвърляла се през оградите, за да оберат още зелените зарзали и бадеми,  мятаха  по някой и друг камък към прозорците на големите и красиви къщи от горната махала.  Понякога улучваха.  Понякога ги гонеха  и  преди  още  да са метнали  камъка  и  тогава  те  се спускаха с всичка сила по улицата надолу, като отронени камъчета под стъпките на някой тежък човек.
                Обичаше да го гонят.  Беше много добър в бягането – най-добър  от всички,  по-добър  дори от Бъчвата, който им беше нещо като главатар и който много се гордееше с прякора си.  Обикновено  пръв  пристигаше  в Свърталището – една малка порутена къща, която не се обитаваше вече от години.  После един по един пристигаха и другите, а той си давеше вид, че  се  е  отегчил  да ги чака.  Може би затова му излезе и прякорът – “Заека”.  В началото го харесваше, но после, когато  започвала  да  му намекват и  за  другото  качество на това животно, той се смръщваше и започваше да гледа с див поглед.  В такъв момент беше готов да направи всичко, за да докаже, че не е страхливец.  Другите сигурно това и чакаха – подмамваха го да върши неща,  за  които  със  сигурност  можеше  да загази.   И той  ги  вършеше.   Понякога му се разминаваше.  Друг пьт отнасяше по някой ритник. А когато открадна 1000 лв.   от  къщата  на бай Стефан  го  повикаха  в  полицията  и най-сетне и той се сдоби с досие.  Сега вече по нищо не отстъпваше на приятелите си.
               Когато тръгна на училище, баба Оли си отдъхна –  мислеше  си,  че там  най-после  ще  могат  да  го  контролират и да го научат на нещо. Скоро обаче разбра, че се е лъгала.  Момчето се отнасяше враждебно към всички и те му отвръщаха  със  същото.   Той  не  можеше да понася зализаните физиономии на съучениците си, чистите им дреки и вечното им натягане  пред  учителите.  Обикновено гледаше през прозореца – ако се надигнеше малко, можеше да види и морето.  Тогава му ставаше  по-леко, представяше  си,  че  часовете  са  свършили  и  е  вече  там, доглу, в Свърталището.  Скоро започна да бяга от час и откри, че по  този  начин лесно  може  да  се  спасява.  От учителите не се страхуваше.  Към тях изпитваше безразличие и леко презрение.  Никога не се заинтересува  от това,  което говореха в час, а скоро разбра, че и те не се интересуват от него.  Понякога това го ядосваше и той правеше нещо, само за да ги предизвика.  Когато ги чуеше да му крещят, той се ухилваше злобно и си излизаше навън, доволен, че е успял да ги извади от равновесието им.
                Баба Оли вдигна ръце от него  и  престана  да  се  интересува от съдбата му.  Тя не забелязваше неколкодневните му отсъствия от къщата. Беше изпаднала в странно вцепенение, като прекарваше по-голяма част от времето си край кухненската маса, с неизменната чашка прокиснало вино. Често пъти Янко не намираше нищо за ядене  в шкафа,  но  това не го учудваше. Просто  така си  вървяха  нещата в  тази  къща и двамата обитатели ги приемаха такива, каквито са.
               Баба Оли издържа още няколко години.  Янко беше вече  пораснал и се  оправяше  сам,  когато  тя  най-после  напусна света, който и беше опротивял.
               Опитаха се да изпратят Янко в интернат, но той избяга на  няколко пъти.   Вече  беше  станал тринайсетгодишен. Определиха му настойник, отпуснаха му социална помощ и той продължи да живее по същия начин.
               Постепенно обаче  тайфата  се  разпадна.   Някои  от  по-големите момчета  напуснаха  града.   Бъчвата  влезе  за една година в затвора. Тези, които останаха, бяха решили да правят поведение и започнаха  все по-често  да се измъкват, докато накрая на Янко му писна и престана да ги търси.
                Не чувстваше самота – поне до момента, в който  се  появи  новата учителка по литература.
                Беше в началото на осми клас. Янко беше повтарял вече две години и се чувстваше най-зрелия в класа.  Тя дойде направо  от  института – красива, скромна, с непохабено желание за работа.
                Още  първия  ден разбра, че ще има проблеми с класа.  Бяха диви и непокорни.  Мълчанието, с което я посрещнаха, тя изтълкува правилно – проучваха  я  мълчаливо, за да открият слабото и място.  После щяха да атакуват, а щом спечелят първата битка, нямаше какво да ги спре.
                Тя направи отчаян опит да ги заинтригува с нещо.  Започна часа си с някаква предварително приготвена книга за морета, за пътешествия и приключения.  Зачете се,  увлече се от четенето и  не  чу първите  подхилвания.   После сама не разбра как  стана така, че  всички заговориха, после се развикаха, започнаха да се замерят с учебници, сякаш  тя въобще не съществуваше.  Опита се да ги укроти, но те въобще не я чуваха.
                Беше готова да се разплаче, гледаше безпомощно около  себе си и когато  вече беше  решила,  че се е провалила, изведнъж се чу някакъв силен глас:
                –  Спрете веднага!
      Беше Янко.  Стоеше изправен върху  чина  и  гледаше заплашително около себе си.
                Шумът веднага спря.
      – Аз искам да слушам – тихо каза той, като отчетливо изричаше всяка дума.
      Никой повече не се обади. Янко слезе от чина, погледна към учителката и спокойно каза:
                 – Моля Ви, продължете.
                Тя продължи да чете и така мина часът. След като звънецът удари, той бързо излезе от стаята и се вмъкна в тоалетната. Затвори се, запали цигара, затвори очи и се помъчи да си спомни как звучеше гласът и.
                Рени излезе замислена от класната стая.
                – Колежке Александрова – чу тя зад гърба си гласа на директора и веднага се извърна. – Как мина първият час?
                – Добре, струва ми се – отговори тя някак неуверено и без да иска ускори крачка, за да не изостава от него.
              – Как се държа моето приятелче, Янко? – продължаваше да разпитва директорът, докато влизаха в учителската стая.
              – Кой беше Янко? – опита се да си спомни тя.
              – Един дълъг, слаб, с жълта коса и лице,   надупчено от младежки пъпки.
              – О, той ли? – усмихна се Рени. – Струва ми се, че той ми спаси часа.
              И тя разказа накратко какво се беше случило.
              – Странно – зачуди се директорът. – Това въобще  не  е  в неговия стил.  Обикновено той е инициаторът на всички неразбории.
              След  часовете Янко се помота из училищния двор с надеждата да я види.
              Най-после  тя  излезе  от  сградата  и  тръгна  надолу  по улицата.   Беше  толкова  дребничка, с черна, късо подстригана на черта коса, облечена в бяла блуза  и  червена  пола,  стигаща до коленете.  Приличаше повече на ученичка от горните класове.
                Той  вървя  около пет минути след нея, после свърна в една уличка и слезе към морето.  Изтегна  се  на  топлия  пясък  и  се загледа в хоризонта.
      От  този  ден нататък той не изпусна нито един от часовете и.  Тя вече не четеше от своите книги, но това,  което  говореше, беше винаги увлекателно.
      Един ден Янко се престраши и след края на часа се приближи до катедрата.
              – Онази книга – започна той  и  пристъпи  притеснено  от крак на крак.  – За пиратите....
              – Искаш да ти я дам?  –  отгатна тя.
              – Да – изчерви се той целият, като се проклинаше наум.
              На следващия ден тя я донесе.
              Янко лежа цял следобед на плажа и я прочете цялата.  После се разходи по  брега,  обхванат  за  първи  път  от  една  мечта. Чувството,  което  изпитваше,  му беше непознато – някакво смесено чувство на възторг, спокойствие, свобода и любов.   Той  изведнъж бе видял себе си като моряк на един от онези големи кораби, които толкова  често  беше  наблюдавал  на  пристанището.   Тази   идея изведнъж  го  завладя  и изпълни съществото му с един нов копнеж, съвсем непознат досега.
              На следващия ден върна книгата и взе  нова,  също  толкова увлекателна.  Прочете я и поиска нова.
              – Можеш и сам да си ги избираш от библиотеката – предложи му Рени.
              – Предпочитам Вие да ми  ги  избирате –  промърмори  той, загледан през прозореца.
              Тя се усмихна и се съгласи.
              А  той вече знаеше, че щом завърши осми клас, ще пътува по моретата.
              Годината измина неочаквано бързо.  През юни  Янко  навърши 18 г., качи се на един рибарски кораб и отплува.
              В  града  се  върна чак след три години. еше се променил толкова, че в училище трудно го познаха.  Лицето му беше  гладко, косата – късо подстригана.  Походката му беше спокойна и уверена, като на мъж,  който знае какво иска от живота.
              Старите му учители не можеха да повярват на очите си. От онова  момче, което ги ядосваше в час със своята грубост и злоба, нищо не беше останало.  Сякаш  морето  бе  измило  от  душата  му всичката мътилка, наслоена през детството.
              Рени се беше омъжила и бе излязла в отпуск по майчинство.
              Янко  се  усмихна  и  си  тръгна.  Влезе  в първата кръчма, която се изпречи пред него, напи се и късно през нощта се повлече към къщата, която му бе останала в наследство от баба Оли.
              На другия ден я продаде, взе парите и изчезна от града.
              Върна  се  отново  след десет години.  Беше обиколил целия свят, но кой знае защо си  беше  останал  самотник.   Спечелените пари  проиграваше  и проливаше с колегите си из пристанищата. Не пожела да си изгради свой собствен дом.  На  брега  никой не го чакаше, нито пък имаше къде да отиде.
              Първо обиколи града и установи,  че хората го бяха забравили. Всичко се беше променило.  Къщата на баба Оли я нямаше.  На мястото и се издигаше луксозна бяла сграда на два етажа, оградена отвсякъде с метална ограда. На мястото на Свърталището също имаше нова къща. Съвсем нов изглеждаше целият град.
              Сградата на училището му се стори смалена и овехтяла. Само тук като че ли всичко си беше същото. Учителската стая си беше на същото място, някои от учителите си бяха същите. Някои го познаха. Разпитваха го какво прави.
              – Къде е госпожа Александрова? – попита най-после и той.
              Погледнаха го втренчено, после му обясниха,  че си е в къщи, но е много бална.
              – Болна? – учуди се той. –  От какво?
              – Получи преди една година инсулт – отговори му учителката по математика.
              – Не може да бъде! – подскочи той. – Та тя е толкова млада.
              Нещо започнаха да му обясняват, но той не ги чуваше. Излезе набързо от училището и се запъти към дома и.
              Откри я неочаквано лесно. Стоеше на двора, отпусната в плетен шезлонг.
              Беше напълняла, косата и бе леко омазнена и    съвсем безцветна и безформена. Пръстите на ръцете и бяха изкривени, а очите и гледала безцелно напред, като че ли не го виждаха.
              – Госпожо Александрова ... – едва проговори той, задавен от болка и изненада.
              Тя се размърда, очите и се отправиха по посока на звука и го загледаха с блуждаещ поглед.
              Той пристъпи към нея разплакан – така, както никога в живата си не бе плакал, докосна сгърчената и ръка и замря неподвижно пред нея, задавен от непосилна болка.
              Тя се опита да каже нещо, но устните и само мърдаха, неспособни да издадат някакъв звук.
              – Аз съм Янко – проговори най-после той. Вашият ученик, моряка.
              Тя най-после го позна. Надигна и двете си ръце, после безсилно ги отпусна.
              Той започна да и разказва за себе си, за корабите, за далечните морета и непознатите страни, които беше обиколил.
              Сълзите и капеха по лицето, което сякаш се проясни и отново доби предишните си нежни очертания. Тя изглеждаше толкова самотна и изоставена тук, на този стол, в тази малка градина, далеч от учениците си, съвсем забравена от всички, които някога може би са я обичали.
              Янко стоя край нея дълго, като не спираше да и говори. Разказваше и за всичките си самотни години, за детството си, за това, как тя се появи внезапно в живота му и как без да съзнава, преобърна всичко в него.
              После той си тръгна съвсем изтощен, като след дълга, мъчителна болест.
              Дълго обикаля града, без да съзнава какво точно върши. Разминаваше се с хората, без да вижда лицата им, следвайки само сивия път пред себе си. По едно време чу, че някой го вика, но не се обърна. После някакви стъпки го настигнаха и една ръка го задърпа.
              – Ти ли си бе, Заек? – попита нечий глас и той трепна от този прякор, който не бе чувал от детинство.
               Пред него стоеше огромен мъж.  Янко го гледа две-три секунди, после изведнъж го позна.
               – Я гледай ти, Бъчвата! – възкликна тай с неочаквана радост. – Какво правиш бе, приятел ?
               – Какво правя, мотая се наоколо – отговори Бъчвата ухилен.
              Янко изведнъж бе обхванат от страшна веселост. Той заговори оживено и припряно задърпа своя някогашен приятел към кръчмата. Затрупа го с хиляди въпроси, като не спираше да говори за себе си.  Шегуваше се, смееше се с цяло гърло и се наливаше с ракия по случай добрата среща.
              Някъде късно вечерта двамата бяха съвсем пияни.
              – Глупости – мърмореше Бъчвата. – Само се хвалиш.
              – Виж кво брат, – тежко изрече Янко, като се мъчеше да изговаря думите правилно. – Аз никога не лъжа. Никога! – натърти той .
              – Не лъжеш – захили се Бъчвата.  – Да, ама цяло шише ...
              – Не вярваш – със съжаление изрече Янко. – И ще съжаляваш за глупостта си.
              И двамата бяха съвсем пияни и провличаха думите си.
              – Келнер! – извика важно Янко.– Една бутилка от най-хубавото ти уиски!
                И той извади от джоба си две банкноти от по 50 лв.
              – По-добре се откажи  – изхили се Бъчвата.
              – Ти глей сега кво става – закани се Янко, взе шишето с двете си ръце и го надигна към устата си.
               Отпи глътка,  две, три и продължи да пие все по-бързо и по-бързо от прозрачната течност. Чувстваше, че е всичките му вътрешности изгарят и че не може повече, но пак продължаваше да се налива, обхванат от някакъв бяс, още и още, докато престана да усеща вкуса на течността. Нищо друго в този живот вече нямаше значение, важното беше само това – да изпразни бутилката до капка, сякаш от това зависеше животът му, сякаш от това зависеше животът в целия  свят. С всяка глътка го обземаше все по-голямо озлобление към оня Бог,  който така си нареждаше нещата в този свят, без да се замисля, без да търси някаква справедливост, сякаш нарочно обзет от  желанието да се забавлява. Но този път не беше познал.  Този път той, Янко е по-силният, защото нямаше да чака определеният му час, а още сега, в тази минута ще се качи там, горе, за да му потърси сметка за всичко.
              Бъчвата гледаше изумен и не можеше да помръдне от мястото си. Всичко ставаше толкова бързо, че той не можеше да реагира – съвсем като хипнотизиран.
              Янко допиваше последните глътки от бутилката, изправен на крака, настръхнал, с изцъклени очи, съвсем подивял, неприличащ на себе си, неприличащ; на човек.
              После изведнъж се срути на масата, изпусна шишето и само леко изхърка, когато сърцето му се пръсна.
       
       
       


              5.

            СТАРИЯТ АДВОКАТ
       

              Събудих се с мисълта, че съм стар, никому ненужен учебник, изпълнен със скучни мъдрости. Впрочем, това чувство ми е познато от известно време. То води след себе си желанието да лежиш цял ден и да мислиш. За щастие инерцията на четиридесетгодишната работа задвижи мозъка, ръцете и краката ми и аз превключих на автомат – старателно оправяне на леглото, бръснене, обличане и вече съм готов с предварително приготвената чанта на път за съда. Набраната инерция ми пречи да се отпусна и да си кажа: “По дяволите, стига, днес е толкова хубав ден!” – и да запраша някъде другаде. Това би ме погубило. На моите години човек трябва здраво да се държи за професията и навиците си, защото те са всичко, което има и е твърде късно за нещо друго. Твърде късно е да си недоволен от себе си и от живота си, нямаш време да рушиш миналото и да търсиш бъдещето, защото просто бъдеще няма.
              Виждал съм много такива нещастници, които рано се предадоха. Всъщност те предадоха себе си, това, което са градили цял живот, за да търсят в края му смисъла и щастието, до които, както те си мислеха, не са могли да се доберат. Сега се лутат объркани, изведнъж скочили в ста¬ростта като в блато, от което не могат да се измъкнат. А бяха добри в професията.
              Денят беше наистина хубав – топъл есенен ден, с улици, засипани с мъртви листа. Можех да стигна до съда със затворени очи – вече толкова години извървявах този път всяка сутрин и вечер, без неделите, разбира се. Не беше само въпрос на навик, а и на някакво трудно определимо достойнство – да продължаваш, да си на ниво, да поддържаш мисълта си тъй бърза и свежа, както някога. И да се бориш със същата страст, както в началото, като току-що пробиващ адвокат. Знаех много добре, че тази вътрешна дисциплина се отразява и на външността ми – стойката ми е стегната, погледът – бистър и годините въобще не ми личат. Колегите ме смятат за добър, дори много добър, и аз зная, че са прави. Защото рядко губя дела.
              Сградата на съда е стара и олющена. При други обстоятелства навярно би ми навявала печал. Но не и сега. Тя е моето царство вече цели че¬тиридесет години, в сумрачните й зали се бяха разиграли толкова много битки, при които неизменно побеждаваше по-добрият, по-хладнокръвният, по-безкомпромисният. Бях побеждавал аз, и то много по-често от всеки друг, много по-бляскаво – за тези, които познават правото и знаят какво искам да кажа.
              В коридорите се разминах с няколко колеги, които разсеяно ми кимнаха. Зная, че не ме обичат, но считам, че това е в реда на нещата. В нашата професия не може да има приятелство, защото то би довело до компромиси по делата, a това е недопустимо. Поне за мен.
              Отворих внимателно вратата на съдебната зала. Съдът заседаваше. Обичайната смесица от хора – изнервени, уплашени, възмутени... Ня¬колко колеги седяха по пейките и чакаха реда си.
      И тогава я видях. Беше много млада, с дълга руса коса, падаща свободно на раменете й, с открито чело и с очи – сини почти колкото моите. Защото моите са наистина сини.
              Нещо трепна в сърцето ми – някакъв спомен – отдавна забравен и преболял, проблясна за миг и изчезна.
              Погледнах я още веднъж. Сигурен бях, че е адвокат, макар че я виждах за първи път. По всичко й личеше, че й предстои първото дело и не се чувства никак сигурна.
              Внезапно изпитах стран¬ното желание да й помогна, да я закрилям, да я науча на хилядите тънкости в професията, които бях трупал и пазил, и които щяха да й спестят толкова огорчения в бъдеще.
      Но знаех, че няма да го направя. Основен мой принцип е да не помагам на колеги, защото след време тази помощ може да се обърне срещу мен по някое дело.
              Заех обичайното си място и започнах да прехвърлям мислено делата, които ми предстояха. Но не можех да се съсредоточа. Може би защото в залата беше по-шумно от обикновено. Може би заради непознатата. Навярно тя олицетворяваше всички жени, в които се бях влюбвал през годините и с които се бях разминавал в същата тази зала. Рано или късно ставахме противници по делата, рано или късно аз печелех, а те си отиваха от мен. С огорчение почувствах, че е твърде късно да поправя всичките си грешки. А и не бях съвсем сигурен трябва ли да съжалявам за тях.
              Изведнъж гласът на съдията ме върна към това, за което бях тук.
              – Административно дело но¬мер 183 – извика той и аз вече се запътвах към адвокатската маса, леко раздразнен, че бях допуснал мисълта ми да се отклони в друга посока.
              И тогава я видях да върви към масата срещу мен – леко уплашена, но затова пък готова да се бори. Движенията й бяха нервни и напрегнати и тя с мъка се опитваше да ги омекоти.
              Бях изненадан. Не че беше невъзможно, но все пак не очаквах точно сега, още в първия ден да се срещнем един срещу друг пред съда. Ясно си дадох сметка, че пътищата ни вече се бяха разделили и че никога няма да се срещнат, защото от тази зала щяхме да си излезем противници и такива щяхме да си останем винаги. Защото аз вече знаех изхода на делото.
              За първи път почувствах лека болка. Може би трябва да се откажа веднъж в живота си от предварителната схема? Може би трябва да й дам възможност да се бори, да отвори тежките книги, които нареди пред себе си, да цитира мъдрите юристи, погребани в мъртвите стра¬ници, да убеждава някого в нещо, което навярно е без значение за вселената като цяло и е толкова глупаво да спорим за него въобще... Знаех, че е чудесно подготвена по същността на спора, кой знае, може и да беше права, но беше допуснала един малък, фатален пропуск, който съвсем променяше нещата. Господи, защо не можех да си затворя очите поне веднъж в живота, защо не можех да се приз¬ная за победен и кое в края на краищата бе по-важно – интересите на клиента ми, моята гордост или последната възможност, която жи¬вотът ми предлагаше – да постигна ако не любовта, то поне приятелството на едно човешко същество?
              Изведнъж усетих, че съдията ме гледа настойчиво, сигурно бе казал нещо, което не бях чул, от мен се искаше нещо, а аз за първи път не бях готов, за първи път не знаех как да постъпя.
              – Оспорвате ли жалбата, колега? – раздразнен повтори съдията и аз с изненада се чух да казвам, че я оспорвам и че всъщност делото трябва да се прекрати, тъй като жалбата е подадена след оп¬ределения срок, че в случая не важат общите правила за обжалване, а тези по специалния закон, който колежката  не е съобразила.
              Тя се изчерви изведнъж и започна объркано да рови из книжата си, искаше да направи някакви възражения, но не знаеше какви, искаше да прочете нещо, но нямаше време да се рови в дебелите книги и съвсем безпомощна, тя загледа съда с някаква надежда оттам да получи помощ. Съдът също започна да рови в книжата, да сравнява дати и да смята срокове, а аз стоях толкова безпомощен и объркан и бих дал всичко да не съм казал това, което току-що се чух да изричам. Но вече беше много късно. Съдът набързо прекрати делото. В такива случаи те са доволни, че поне един спор отпада, без да е стигнал до тях, без да е нужно да изслушват свидетели, вещи лица и становища на страните, без цялата тази тежка процедура, по която обикновено минава едно дело.
              Тя набързо си събра книгите, все още изнервена, без да ме погледне, без да погледне въобще някого и аз вече знаех, че за в бъдеще старателно ще избягва погледа ми и по делата срещу мен ще се опита да ми върне удара, който току-що бях й нанесъл.
              И тогава ми се стори, че всички лоши чувства, които волно или неволно бях предизвикал в колегите и клиентите им в тази съдебна зала по време на цялата ми четиридесетгодишна практика се измъкват от пукнатините на пода и стените, насочват се към мен, обгръщат ме в някаква мъгла, която попива бавно в цялото ми тяло и ме задушава така, както някога бе задушавала другите. За първи път почувствах, че повече не мога да издържа и трябва да изляза навън, на чист въздух, по-далеч от съда, по-далеч от себе си, по-далеч от цялата цнвилизация, която ни принуждава да бъдем не такива, каквито бихме искали, да постъпваме не така, както бихме искали и въобще да живеем не така, както бихме искали...
       
       
       
       
       
       
       
       


      съдържание
      РАЗКАЗИ
       

      РОКЛЯ ЗА ДВАМА
      БАБА ТОДОРА
      ВАЛЯ
      ЯНКО
      СТАРИЯТ АДВОКАТ
       
       

      виж още по име на автор в "Литернет"и "Литературен свят"
       
       


      нови разкази 2011

      вж. в "Капитал лайт" и "Труд"
       

      ДЕНЯТ НА МАРИЯ
      ПРОДАВАЧЪТ НА КНИГИ
       
       













      страницата е в процес на допълване
       
       
       
       

      © Владо Любенов, автор, 2010
      © Габи Генчева, автор, 2010
      Всички права запазени!