ВЛАДО ЛЮБЕНОВ
      ГАБИ ГЕНЧЕВА


      НОВИ РАЗКАЗИ

      2011-2015


       
      Продавачът на книги
      Разпети петък
      Денят на Мария
      Истинското име на Лабаджанов
      Пуканки
      и още 17 други разкази, писани до 2016г.
         Продавачът на книги Капитал лайт
       

         Някога в градинката до ресторант „Кристал” имаше един продавач на книги. Понеже не съм добре с паметта, вече не му помня името. Тушков или нещо подобно, има ли значение. Сергията му беше в усойния край на градинката, където никога не припарваше слънцето. Тушков обаче седеше и в най-мразовитите дни, винаги след 2 ч. по пладне, лятото с домашен пуловер от кафява небоядисана вълна, а зимата – в един сив железничарски шинел с голяма яка. От времето, когато го помня, беше с вече побеляла къса брада и набраздено чело, висок и леко прегърбен.
         Бях чул, че в него имало нещо първично и необикновено, че бил луд по Чехов и че бил от хората, които знаели как да отдадат почит на литературата.
         Тогава бях последна година студент и пописвах по малко, бях написал десетина  разказчета, та реших да му ги занеса за мнение.  Разбрах аз, че при него я няма онази дистанция, която я имаше при големите имена, пък и все се сприятелявах с доста по възрастни хора тогава, бяха ми интересни.
         Помня как ги взе в ръката си, груба и широка, и ги претегли. После хвърли листовете небрежно върху купчината прашасали от времето книги, не беше от хората, които ги пазят, и сложи върху тях някакъв дебел том да не ги духне вятърът.
         „Нема да ми се сърдиш какво ще ти кажа”, рече и повдигна пръст,”Имам си един Бог и по него съдя. Чувал ли си за Чехов, момче!...” Зад гърба му светеше единствената обвита в целофан книга – с разказите му.
         Тушков беше бивш железничар, беше кръстосвал България и беше изчел много книги в полутъмните вагони на дните си. Беше написал и двайсетина разказа и една повест, част от които му бяха издадени в отделна, но единствена книга. Тогава беше решил, че ще е писател и ще служи на изкуството, бе заразял професията си и живееше с книгите. Сергията му представляваше няколко кашона с всякаква порода литература, имаше от всичко за всеки. Винаги беше много услужлив, вадеше, предлагаше, заменяше, даже подаряваше...  Как се изхранваше този човек, не знам...
         Тушков беше в хубавия смисъл на думата чешит. И когато си просеше цигара, и когато говореше за себе си, и когато те хвалеше или те правеше на нищо. Неговите думи и слюнки пръскаха от устата му като цветен дъжд, като манна небесна, удивляваха те, смиряваха те, разсмиваха те, зареждаха те с неизчерпаема енергия. В началото се опитвах да ги запомням, но скоро се отказах. Те потъваха в мене, за да дадат след време плод, винаги тайни и неразгадаеми като думите и багрите на големите майстори. Само този, който имаше техния талант, можеше да ги почувства, но не и да ги разгадае. Неговата философия за живота и изкуството беше толкова проста и естествена, като въздуха, като непрекъснато менящите се багри в природата, че не можеше да се хване и предаде.
         „За какво е човекът на тази земя!”, питаше ме философски Тушков, „Можеш ли да ми кажеш, а момче, да видим дали ще ти издържи теорията!”
         После ме хващаше грубо за лакътя и ми показваше слънцето през клоните на дърветата, подвижното синьо небе и отблясъците от златните кубета на храма „Александър Невски”.
         „Какво друго можеш да правиш, освен да се дивиш на този свят, мамка му, какво друго!”
         Това, което си мисля сега за него, е че той беше един необработен елмаз, един необикновен камък, на който нещо му бе попречило да светне с целия си блясък.  Дълго мислих за това, дълго, докато един ден, когато минавах през градинката на ресторант „Кристал”, случайно погледнах вътре през огромните прозорци и разбрах отговора.
         Липсваше му една истинска жена, която да го сложи на ръката си и да го покаже на света.
         „Има в тебе самородно злато”, казваше той на всеки, който беше харесал как пише, „Но не си Чехов!”
         А веднъж ми рече: „Слушай ме добре, Владо от Елдорадо, знаеш ли колко злато има на кубетата на „Александър Невски”? 5 кг!, само пет! На тънки, много тънки листчета, лепени две години отгоре! Ей така и ти трябва да изваеш в тебе златото, виртуозно да го изтъниш, за да стане литература. Както майка ми, бог да я прости, точеше корите на баницата...”
         Сега си спомням, че той беше голям фен и на Ван Гог, беше написал есе за него, и винаги когато погледна автопортрета на художника с превързаното му ухо, винаги виждам Тушков. Двамата така си приличаха с измъчените си ъгловати лица, че ме хващаше една жал по тъжната съдба на хората на изкуството, чак ми се искаше да пия и да плача...
         Тушков много обичаше да си приказва дълго с някого, и когато приказваше, не знам как го правеше, но чувствах, че изкуството е вечно, мамка му!, че съм дошъл на този свят само за да му се дивя и прекланям. Тогава нещо ме свиваше в средата на корема и започваше да ми се пише, страшно да ми се пише, и бързах да си тръгна. Но Тушков не ме пускаше, говореше ми, нещо цитираше, възхищаваше се, прекланяше се, виеше, танцуваше, подскачаше, въртеше, сучеше, но накрая все го докарваше до разказите на Чехов и до почитта към изкуството.
         Тогава не знаех още, че човек веднъж отдаде ли почит на някого, още повече на добрата литература, е за цял живот.
          Затова пиша този разказ сега, за да отдам почит на продавача на книги, на оня, дето някога ме научи да вярвам в изкуството, в литературата, в живота, и в Чехов, разбира се, мамка му!, къде без Чехов!
          Такива като него никога не изчезват истински, а все се появяват на някой усоен ъгъл, тъмен и велик, като оня в градинката на ресторант „Кристал”...
       
       

      Разпети Петък      Труд
       

      Събуждам се по навик в 7 часа, но пак затварям очи. Днес е  почивен ден – Разпети петък. Не бързам за никъде.
      В 8 часа все пак ставам. Още не съм приготвила целия багаж за село. Прехвърлям храната от хладилника в пътната чанта. Вече съм сложила дрехите и лекарствата. Изравям от дъното на гардероба някаква покривка, която може да ми потрябва. Прибавям и нея.
      После изяждам две ябълки за закуска. Няма да мога съвсем без храна.
      Един по един се измъкват от леглата и момчетата. Мъжът ми вади резачката, а синът ми започва да хленчи, че не му се ходи на село. Там е много тъпо – няма нито телевизор, нито компютър. Мотаем се още половин час, после товарим багажа в колата и потегляме.
      По това време Юда Го е целунал и предал.
      В колата цари мрачно настроение. Синът ми все още се цупи, а мъжът ми е напрегнат и раздразнен. Преди няколко дни са откраднали четири дялани камъка, служещи като стълби на къщата. Тази къща е от дядо му. Вече е почти на 100 години, стъпалата и те са толкова стари и сега вече няма такива. Освен като стъпала пред някоя друга стара къща. То сигурно и нашите така са ги взели – някой е поръчал да му намерят стъпала за къщата. Като че непременно трябва да са стари.
      Вече сме в Ботевград. Трябва да направя някои последни покупки от пазара. Но там просто не може да се паркира. Пълно е с народ – днес имало панаир. Въртележки, сергии с всякаква стока, захарни петлета, миризма на кебапчета. И жега. Аз слизам набързо да пазарувам, а момчетата остават в колата. Синът ми има още един повод да се сърди – наоколо има толкова примамливи неща, а ние му ги отказваме. Всичките. Защото е горещо, защото бързаме, защото има много народ…
      Набързо купувам бурканче мед, малко домати и краставици и един банан. Хвърлям поглед към цветята, но се боя, че ще се забавя. Трябва да купя кебапчета за момчетата. Днес обаче целият град е решил да обядва кебапчета. Има две сергии и огромни опашки пред тях. Избирам по-малката и примирено се нареждам. Става бързо – още полу-сурови, кебапчетата се продават. Толкова много кебапчета, навръх Разпети петък.
      Накрая все пак купувам нещо и за себе си –три саксийки с карамфили, които да засадя в градината.
      По това време Пилат ги попитал: Кого да ви пусна – него, или Варава? А те отговорили – Варава. Но какво зло ви е сторил? А те закрещели по-силно и казали: да бъде разпнат. Тогава Пилат си измил ръцете и казал: Невинен съм за кръвта на тоя Праведник, вие му мислете. И целият народ отговорил – кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни.
      Връщам се в колата. Момчетата вече са съвсем изнервени. Малкият е спрял да ми говори, а големият ме предупреждава, че преди да си копая в градинката, трябва да му помогна за проблема със стъпалата. Съгласявам се мълчаливо.
      Отново потегляме. Отвсякъде съм притисната с багаж. Сякаш ще бъдем на село цял месец, а не три дни.

      Най-после пристигаме. Стъпалата наистина липсват. Останала е само основата. Мъжът ми звъни в полицията и занимава дежурните с някакви си камъни. Мисля, че няма да му обърнат никакво внимание. Не е съвсем така. Предлагат му да отиде в Ботевград, за да оформят протокола, вместо те да идват на оглед. Той се навива. Все пак това са камъните, без които къщата на дядо му е изгубила достолепието си.
      Примъкваме багажа. Изваждам кебапчетата и хляба и момчетата сядат да ядат на пейката пред вратата. Аз също изяждам банана си. Мъжът ми потегля за Ботевград, а аз оставам да разреша проблема със сина ни. Той все още се сърди, а по някое време се разплаква от обида. Опитвам се да разбера защо. Заради люлката-лодка. Една такава голяма, няма я никъде другаде, а ние отказахме да го пуснем да се повози. Учудена съм. Досега никога не е искал да се вози на подобен род люлки и въртележки. Страхуваше се. Явно е пораснал, а аз не съм усетила. Вадя шоколадовото яйце, което съм купила за съседското дете и му го давам като дребен компромис. Дребен, дребен, ама върши работа. Сръднята преминава. А и как да се сърдиш на село. Дворът е зелен, нарцисите и зюмбюлите са цъфнали, вишната – и тя. Навсякъде има иглика, слънце, има и люлка – е, не като на панаира, но все пак…
      Аз се залавям за градината. И забравям за Него. Какво ли е да отиваш доброволно на смърт за онези, които не се интересуват от саможертвата ти?
      Засаждам карамфилите, разчиствам копривата и къпините край оградата и засаждам здравец. Синът ми скучае, затова вадя шезлонга и му предлагам да почете на слънце. И този път сработи – като няма какво друго да се прави, книгата е изход.
      Нахвърлила съм се върху работата като вълк на агне. Не идваме много често, а трябва да се свършат толкова неща. Захващам се с маркуча и поливам всичко – цветята, люляците, дръвчетата. Розите, които посадих миналия път са се хванали. Божурът и той е отхвръкнал, а лилиумите тази година явно ще цъфтят, когато му дойде времето. Опиянена съм от толкова слънце, зеленина и цветя.
      Вече е пладне. По това време Той е бил на кръста. Единият от разбойниците, разпънати с Него, е повярвал и е бил спасен.
      Мъжът ми се прибира доволен. Обадил се е на Цецо от съседното село, който измаза миналата година една от стаите на къщата. Той му е обещал да намери камъни. Имало някакви горе в планината.
      Приготвям закуски. От чистия въздух на сина ми му се е отворил апетит. Аз също похапвам – хляб и маслини. После разтварям варта и вземам четката. От миналия път се каня да варосам външната тоалетна, за да придобие малко по-приличен вид. Синът ми продължава да чете. Такова нещо не му се е случвало досега. Май наистина е пораснал.
      Мъжът ми се появява отнякъде и вади резачката. Започва поредната част от изработването на наблюдателницата, която смятаме да окачим на ореха. Синът ми скача от шезлонга и се притичва да помага. От сръднята нищо не е останало.
      Слънцето вече залязва.
      По това време той се е провикнал: Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил? После е издъхнал. Завесата на храма се е раздрала, земята се е разтресла, починалите светци са възкръснали и са излезли от гробовете си.
      Прибирам се в къщи. Трябва да запаля печката, защото вечерите тук са студени. Освен това от чардака винаги прехвърча боклук и трябва да премета коридора. Решавам и да го измия, че се е натрупала доста мръсотия.
      Навън вече е тъмно и всички се прибираме. Суетим се преди лягане, после всеки се намества в леглото си.
      Господи, ще ни простиш ли в съдния ден?
       
       

      Денят на Мария     Труд
       

      Искаш да ти разкажа как прекарвам живота си на 22 години?  Нищо особено, тате. Нищо особено. Всъщност, щом толкова искаш, ще ти кажа какво ми се случи днес, само че накратко, защото съм адски изморена и искам да си легна рано...
      Най-обичам сутрин да отварям очи и вечер да ги затварям. Онова хубаво усещане сутрин, нали знаеш, когато станеш рано и чуеш птичките. А вечер, преди сън, си мечтая. Нищо конкретно – за следващия ден и в общ план, нали разбираш... Обичам да чувствам, че съм жива, че ми предстои пълноценно изживяване, че светът е, и ще остане съвършен...
      Снощи, например, си мечтаех да ида с колелото на работа, нищо, че е чак в центъра, даже не ми се ставаше един час по-рано, но ето че се събудих в 5. Минах през Борисовата градина, после през Южния парк, край НДК-то, после по „Витошка”, чак до „Мария Луиза”. Как да ти го обясня. Нали знаеш онова бучене вътре, когато се прибираш с автобус или метро. Когато си на колелото, нищо не чуваш. Даже въздуха не чуваш. Ей така, само въртиш педалите и постепенно се изправяш на тях и летиш права. Имаш страхотно усещане за свобода. Като ония бабички и дядковци от парка, дъновистите, които танцуват всяка сутрин пред изгрева. Толкова са мънички, като кърпички на ливадата са и аз профучавам покрай тях с колелото, а те ми махат оттам. Много хубаво колело си имам, тате, с тънки гуми и бяла рамка...
      Като си помисля, че само преди два месеца не исках да ходя на работа, на стаж, де. Още  два месеца стаж и после последна година в Университета. А исках да напускам. В апартамента, където работя, има един часовник, който на всеки половин час отброява времето. В началото ми се струваше като погребален звън и едва не умирах, докато ми свърши работният ден. Така ме потискаше. А сега го чувствам като камбанен звън на тържествен празник. Толкова ми е хубаво да ходя на работа, да работя в туризма. Ето, днес посрещахме едни китайци. Всичките по-ниски от мен, а си мислех, че по-ниска от мен няма, и се кланяме взаимно, аз им се покланям, те ми се покланят и само се усмихваме. Някаква важна делегация в „Шератон”, представяш ли си, а вече станахме приятели.
      Аз имам много приятели, тате, не се притеснявай. Даже такива, които не знаят, че сме приятели. Нали знаеш, на обед имаме половин час време да се нахраним и хвърчим из центъра да намерим хем евтино, хем вкусно и ходим с колежките в едно подземие, ама много уютно. И там изведнъж се успокояваме. Има едно момче, колкото нас голямо, сервитьорче, ама много спокойно. Не го харесвам, не, а само сме приятели, макар, че той не знае, но сигурно се досеща. Хем бързо ни обслужва, а всъщност така бавно и леко работи, че веднага забравям за този нервен свят там горе, на повърхността. Храня се много бавно, с наслада преглъщам всяка хапка, човек трябва да се наслаждава на храната и да я приема с удоволствие. Когато се нахраня там, сякаш съм се наспала дълбоко и пак се раждам. И после часовникът ми се струва така тържествен. А колелото си го оставям там долу, в ресторанта, до велосипеда на момчето, там нямат нищо против.
      Днес след работа отидохме да играем волейбол в Южния парк. Аз нося топката, а едно момче мрежата. Там се събираме и играем, докато се мръкне. Нали помниш, тате, преди шест години как не искаха да ме пуснат да играя на плажа волейбол с големите, и ти много ги помоли, а после направих пет поредни точки от сервис. Сега съм още по-добра, но играя, за да се разтоваря. Като сме заедно, се чувстваме като едно семейство, като в училище. После сядаме заедно на тревата и си правим пикник, всеки си носи някаква храна и вода. Аз снощи си направих сама баница, както ме научи оная бабка със счупения крак. Не съм ти казала досега, но откакто мойта баба умря, все се чувствам виновна, че не я обичах достатъчно. И намерихме една бабка със счупен крак да я обичаме, ходим групата да й помагаме, да й готвим и й пеем песнички. Аз те излъгах тате, че на Бъдни вечер отивам при гаджето, извинявай, но отидохме при бабката, запалихме свещи и се хванахме за ръце около нея и й пяхме коледни песни. Много ни беше хубаво. А когато съм аз дежурна, баба Весела все ме пита имам ли си гадже. Аз й казвам, че си имам и тя все ми разправя за едно време като е била млада и не смеела да пръцне пред гаджето си, но веднъж, нещо така, се изпуснала и много се смели. „Гаджетата също пръцкат, Мария, когато се обичат, ти не се стеснявай чак толкова!” Ей такива ми ги приказва. И много се смеем с нея. А аз й пея песните, които мойта баба ме е научила, има една за двама млади, дето се изпитвали като си легнат един до друг, кой ще издържи без да посегне. И знаеш ли, момичето не издържало. А баба Весела вместо да се смее, плаче на тая песен.
      Затова понякога ми е много самотно, не знам защо. Ето днес след волейбола, уж бяхме всички заедно, а пак се почувствах сама. Качих се на колелото и си тръгнах през парка. А беше вече тъмно. На лявото ми рамо – топката, на дясното – раницата с минералната вода и якето, а на кормилото съм си окачила един плик с кайсии, дето си ги купих от „Графа” и непрекъснато се люлеят и се чудя как да пазя равновесие с колелото. А ако ти кажа, че нямам фарове на велосипеда нито отпред, нито отзад, страшно ще се ядосаш. Но чакай малко, само това да ти кажа, най-интересното от днес.
      Карам си аз в тъмницата през парка по баира и тъкмо наближавам оня дълбокия подлез, нали знаеш, който минава под „Цариградско шосе” и изведнъж чувам, че някой ме настига с колело. И с фарове, значи. Ама светят право и не бързат да ме задминават. Мълчат и карат. Като им видях сенките в подлеза, разбрах, че са две момчета колкото мене и някак се учудих, че не ме задминават. Нали знаеш, тате, а може и да не знаеш, обикновено всеки гледа да профучи покрай тебе, да се изфука, че по-яко кара и такива ми ти разни работи, или да те сваля нещо, а тия мълчат и карат. По едно време минаха пред мене, но не бързат да изчезнат. Движим се в индианска нишка в гората, а мойто колело, нали е с тънки гуми, още по-безшумно се движи. И знаеш ли, взе да ми става някак спокойно и хубаво и както уж бях самотна, изведнъж се почувствах щастлива. Въртим като в синхрон педалите, мълчим и проникваме в тъмнината. Знаеш ли колко е хубаво с този танц на фенерчетата в парка нощем, тате, сякаш летиш на сън. Не си усещам краката, нито ръцете, те ми осветяват пътя и аз се отпускам. И изведнъж разбрах, как да ти кажа, разбрах, че тримата някак станахме много близки, въпреки, че не се познаваме. Те не се обръщат и не говорят, само карат спокойно и леко, като в някакъв тандем сме тримата. Толкова отдавна не съм се чувствала така близка с някого, както с тези две непознати момчета, да знаеш. И сякаш единият усети тая работа, не мога да обясня как, но усети същото чувство май, тази невероятна близост в тъмното...
      Но изведнъж стигнахме до онова кръстовище, нали го знаеш, с четирите поредни улици, по които, като се спуснеш, си право у нас, такова усещане за свобода е като полетиш надолу, че се отклоних и се разделихме. Сякаш ги изоставих, без да им кажа нищо, а исках толкова неща да им кажа... А можех да мина и по друг маршрут заедно с тях, а не минах. И сега си лежа, тате, и си мечтая, но не ме карай да ти казвам за какво си мечтая, важното е да знаеш, че се чувствам добре и аз да знам, че и вие с мама сте добре и светът е хубав и съвършен и много ми се спи, а утре пак съм на работа, и затова лека нощ и да спиш в кош, и пак да ти кажа, че се чувствам жива, истински жива, тате, но просто умирам за сън...
       

      Истинското име на Лабаджанов       Труд
       

       Лабаджанов ме чакаше пред кантората, почти винаги бит и насинен, но винаги с бодър дух и огромната енергия на луд, който обича до бой България. Сам се бе нарекъл “Ботев” и не позволяваше да го наричат другояче,  не само защото беше от Козлодуй и не само защото знаеше наизуст всичките му стихове. Той беше див и прям и с огромно чувство за справедливост.
       Лабаджанов беше едър и физически силен човек, с кръгло лице и ботевска брада, само очите му гледаха неистово в теб и пръстите му бяха като клещи, когато стиснеха ръката ти.
       Беше времето на явната корупция и мутровщината, когато безнаказано пребиваха или застрелваха човек за пари или сфери на влияние. Сиво и мъгливо време, без капчица саможертва.
      Лабаджанов обаче ходеше из Козлодуй и Враца, по пътищата и пътеките на Ботева и оправяше света. Нямаше кмет или общински съветник, президент или депутат, до когото да не беше писал и далавера, която да не бе разобличил. Пъхаше си вечно разбития нос навсякъде, където надушеше несправедливост, пишеше, протестираше, гладуваше, самозапалваше се,  влизаше в лудницата, излизаше (или бягаше), криеше се, но пак се появяваше в най-горещите точки на България.
       Неговите пламенни думи бяха стиховете на Ботева и човек не можеше да не ги изслуша изтръпнал, защото Лабаджанов беше неповторим рецитатор.
      Аз издържах ръкостискането на Лабаджанов едва не изпищявайки от  болка, но тайно му се възхищавах. Неговото поведение възпитаваше, вдъхновяваше, осмисляше живота ти.
       Не знам защо, но той ме имаше за голям приятел, може би бях за него единственият човек, който го изслушваше спокойно и го одобряваше. Бяха стари приятели с баща ми, сигурно и това имаше значение, защото за него аз бях “наше момче, на което може да се разчита”.
       Не знам колко можеше да разчита Лабаджанов на мен като адвокат, но той така и не заведе дело, когато го биеха, не се оплака, макар и с една тъжба, до прокуратурата. Влизаше, леко прегърбен, развял бялата си брада и с вечната папка под мишницата, разказваше ми последните си преживелици, колкото да се самовъзпламени отново в тясната ми кантора, пъхваше ми една тетрадка, в която се подписвах под някаква справедлива кауза и след това доволен отново изхвърчаше нанякъде.
      Винаги съм се чудил като по-млад, как може днес човек да бъде Ботев и в известна степен да повтори пътя му. А то било толкова просто!
      „Изедници днес колкото щеш”, казваше често Лабаджанов, ” а Ботев е само един!”
       Завиждах на Лабаджанов за силата и смелостта му да прави безсмислени от гледна точка на времето ни неща. Ето и аз бях поет, но бягах от действителността, създавайки си свой собствен красив и хармоничен свят. Какво ми пречеше да бъда поне като него!?
      „Ей, ей!”, казваше ми понякога Лабаджанов, „с тая брада и чело ми приличаш много на Каравелова, ама и ти като него не си способен да водиш чета!”
      Прав си „Ботев”, ти си единственият!
      Лабаджанов можеше да мести огромни предмети без усилие, неговата енергия, посветена за благото на България, му даваше сили от време на време (когато не помагаше безвъзмездно на приятели) да припечелва малко като хамалин из големия град, щом пенсията му по лудост свършваше. Но аз си мисля, че той можеше да мести и не по малко тежки души, ако беше имал късмета да се роди в друго време.
       Лабаджанов страдаше единствено за това, че е сам. Все ми приказваше за запустялата воденица на дядо си и че там се крил навремето Левски. Тогава почваше внезапно и мощно да пее в кантората ми народни и революционни песни, като стряскаше клиентите по коридорите.
       Беше израсъл в беден род на биволари и овчари, някъде край Дунава, бе пасъл биволите, работил като хамалин, оженил се набързо, поживял малко, първо в Козлодуй, после във Враца, откъдето беше жена му, дълги години след това се трудил в мръсния завод край Кремиковци, после работил за дребни пари по пазарите... Ако трябва да бъдем честни пред читателя и да не величаем Лабаджанов, трябва все пак да кажем, че социалните трусове постепенно го сринаха. Непрекъснато му вземаха нещо и го обричаха на полугладно съществуване. „Няма да се предам!“, викаше ми по телефона Лабаджанов, „Няма да се предам!“  После почваше да рецитира Ботев... Накрая му взеха и здравето, тикнаха му жълтата книжка и го отписаха от обществото. Нали в действителност той си беше жалък имитатор на Ботев, обикновен несретник, аутсайдер, психично болен човек и вече някъде на около седемдесет – твърде далеч над възрастта на Ботьова. И ако все пак направим равносметка, от всичките си безбройни битки, които беше водил през дългия си самотен живот, Лабаджанов беше спечелил само три, ако може да се брои за успех двете писма-отговор от Кубинското и Корейското посолство, както и едно от румънския поп в Козлодуй, с което особено с гордееше.
      Държа да подчертая, че Лабаджанов не мечтаеше да получи признание от Отечеството си и затова не го получи. Известността не го вълнуваше.
      Но името на Лабаджанов все пак се появи веднъж по телевизията. Беше протестирал нещо в трамвая и циганите го бяха пребили до смърт някъде на последната спирка в Западния парк. Как точно, не съобщиха.  Взели му и двата лева, които имал. В момента ги издирвали, но знам че няма да ги хванат. Защото аз не вярвам в тази история.
      „Ботев” може да загине днес само от куршум в челото.
       
       

      Пуканки
       

       "Каква само жена, еййй! – и като клекне да пикае има осанка!"
       Този вик на неподправено възхищение се изтръгна от устата на тежката мотриса, по-точно от устата на Мишо Машиниста и се сля със свистенето на парата, която в този миг изпусна влакът, за да облекчи напрежението.
       Силуетът на жената, клекнала сред полето, взе бързо да се смалява и при първия остър завой изчезна. Но усещането в душата на Мишо остана и го държа чак до гара Зверино, откъдето беше жената, че и още малко нататък, додето се виждаше реката, дето се виеше сред пролома.
       Като гледаше реката, Мишо Машиниста сякаш виждаше образа й, забулен сред отраженията на тополките. Едно сладко чувство пронизваше душата му и той настъпваше педала на свирката:
       У-УУУУ!
       И музиката от ритъма на влака му заприличваше на Искърското хоро, Мишо пускаше ръчките, разперваше ръце и започваше да играе на платформата.
       Жената се казваше Уна и беше омъжена за селския пъдар, но мислите й бягаха все подир влака на Мишо Машиниста. Поне така си мислеше той от известно време. Някакъв звяр беше влязъл в душата му, едър и силен като локомотив, и пуфтеше денонощно в него.
       Мишо Машиниста беше добър момък, но заради влака ли, дето му вземаше всичкото време и му даваше всичкото щастие, той пропусна момента да се ожени. После нещата тръгнаха по ония релси, по оная уравновесена двойна спирала, дето се вие до самия край на живота ти. Само че когато влакът на Мишо влизаше в тунел, на него му ставаше изведнъж страшно самотно и мъчно и се сещаше за майка си, която рано бе загубил. Добре, че тунелите по Искърското дефиле бяха къси и красотата на природата отвън спасяваше всичко...
       Но ето, че се появи Уна и Мишо Машиниста се влюби с цялата си обикновена душа. А с него и влакът. Изведнъж, някак плавно ли, наперено ли, локомотивът пристигаше на гарата, чист и важен, с блестящата фуражка на главата и чиста униформа. Спираше, качваше Уна от Зверино до Мездра и от Мездра до Зверино, а понякога и до София, надаваше лек протяжен и възторжен вик и потегляше тежко, пуфтейки от гордост и щастие. А когато Уна не пътуваше, всеки случаен пътник сред полето, с изключение може би на пъдаря от Зверино, можеше да се закълне, че локомотивът не свиреше, а сякаш издаваше вопъл след вопъл, щурайки се безсмислено из дефилето, така тъжно звучеше свирката му...
       Не мина и година и работата стана. А като стана  – и се разчу. А като се разчу – разви се като кълбо мека прежда, търкулнало се от скутите на Уна чак до гара Мездра. И щеше да се забрави, ако не беше тая невероятна история…
       А че Уна не беше за жена на Митьо Пъдаря – то беше ясно на всички от много отдавна. Уна беше, сто на сто, от болярски род. Слабичка, стройна, с бяла кожа и сини очи, ходи с леко отворени навън стъпала, ама как ходи! И по равно, и по нанагорнище, а най-вече по нанадолнище – с такава осанка нямаше жена не само в Искърското дефиле, ами, сто на сто, и сред чистата арийска раса от Иранско – на изток, та до Немско – на запад. Така беше!
       И ето сега – влакът тупти и препуска, а Мишо Машиниста си чеше потния тил, за да измисли как да зарадва Уна, какъв подарък да й направи за рождения ден, хем да я впечатли, хем така, инкогнито, да и помогне на сиромашията, в която уви – с този пъдар и четирите им малки дечица – беше почти загинала. А това, че бедността похабява всичко, дори и осанката на жените, беше ясно и на простите селяни от Зверино и на Мишо Машиниста, а и на нас, безмълвните странични наблюдатели. А защо се беше омъжила за него пъдар – това беше тайна, която Мишо така и не можа да изкопчи от Уна.
       Влакът препускаше като луд сред полето, Мишо Машиниста хвърляше кюмюр в пещта и мислеше, мислеше, мислеше, а по нивите от царевица шареха червени комбайни и жънеха, жънеха, жънеха – богата реколта щеше да има и тая година...
       Да можеше сега да спре влака, пък да метне няколко чувалчета от оная, бялата царевица, дето стават пуканки от нея, та да зарадва и Уна, и дечурлигата!... Ех, да можеше!
       И си го представи! После още веднъж. И още веднъж. А след туй си представи светналите лица на дечорлята и мекото благодарно излъчване на очите на Уна, пуканките, които пукаха в котлето – топли, вкусни, весели – цели три чувала! Може и пет. Или седем. Или най-добре десет! Колко му е да спре влака и да ги натовари!...
       На другата нощ Мишо Машиниста взе четири конопени чувалчета и тръгна пеша към нивите. Вървя дълго и после дълго събира разпилените бели мамули. Кооперативната нива, не беше като частната – винаги оставаше по нещо в нея за добросъвестните събирачи. Къде с торбици и чувалчета, къде с магаренца, предприемчивите селяни след това попълваха собствените си бедни къщи. От Кооперацията уж си затваряха очите, но хванеха ли някого – нямаше прошка – съдеха го жестоко в съда – държавна собственост беше това, не беше шега работа!...
       Мишо Машиниста върза здраво дебелите чували и ги извлече до стърнището близо до железопътната линия, търкулна ги настрана, хвърли няколко снопа безплоден изсъхнал фураж за маскировка и бързо потъна в мрака...

       На другата сутрин Митьо Пъдаря случайно откри чувалите и застана на пусия да дебне, кой ще се появи по никое време.

       Малко по-късно, в 11 часа и 3 мин. сутринта на 15 август, влак № 177 тръгна от гара Зверино за гара Мездра пълен с мечти и надежди.
       Мишо знаеше, че днес Уна вече е завела с ранния влак четирите си деца в Мездра да ги почерпи със сладолед за рождения си ден и тайно да си купи от ония много модерни найлонови чорапи, за които Митьо Пъдарина мърморел, че били “буржуазни” и не приличало на жената на чиляк от властта като него, да ги обува.
       Пуф-пуф-пуф!
       Хайде бе – буржуазни! А да ядеш бели пуканки не е ли буржуазно?!
      Мишо щеше да слезе с четирите чувала царевица в Мездра, да им лепне по едно клеймо с име и село в “Багажи по влака” и да ги прати за разтоварване обратно в Зверино. Знаеше, че Уна има някаква леля отвъд Балкана, пък и кой щеше да тръгне да проверява и връща четири чувалчета с царевица обратно.
       Пуф-пуф!
      Беше спокоен летен ден, с една мрежеста свенлива облачност, която настройваше душата на “си бемол” и без да е необходимо да познаваш нотите. Далите плод царевични ниви се наслаждаваха на най-хубавите дни от лятото, което вече си отиваше…
       Пуфффф…
       Влакът спря не по разписание и замря. Митьо Пъдарина се събуди от обзелата го дрямка и разтърка очи.
       Мишо Машиниста скочи пъргаво от влака и на два пъти метна чувалчетата на платформата на локомотива. Влакът хукна към Мездра, а Митьо Пъдарина хукна обратно към Зверино да телеграфира от кметството за небивалото престъпление…

       Човешкото щастие е особена работа... Може да се каже, че и Мишо и Митьо бяха по своему щастливи от един и същи факт, но с различни последици. На Мишо много му се искаше Уна и хлапетата да ядат пуканки, а на Митьо много му се искаше Мишо Машиниста “да изяде дървото”! И двамата бяха сигурни в успеха си и сърцата им пееха, влакът пуфкаше ли пуфкаше, Мишо мяташе кюмюр в раззинатата уста на локомотива и викаше: “Давай, байо, давай!”, а Митьо Пъдарина пуфтеше, лиги капеха от раззинатата му уста, но не спираше да тича по баира като звяр, и понеже омразата е по-бърза от любовта, Митьо успя да стигне пръв в селото.
       Жалко!
       А гара Мездра вече се виждаше. Мишо Машиниста се усмихваше, докато бършеше потта от косматите си гърди, влакът, набрал скорост, нямаше нужда от повече заряд, целият му заряд сега преминаваше в Мишо, който като облече новата си униформа и нахлупи небрежно фуражката, придоби такава осанка, че ако след малко излезеха заедно с Уна по главната улица на Мездра, целият град щеше да падне в краката им…
       Така е, щастието и късметът обичат хората с осанка.
       И оня далечен братовчед на Мишо Машиниста, на който той все забравяше името, и който пътуваше в същия влак, и който беше видял как Митьо Пъдарина беше хукнал към Зверино, и който беше по рождение добра душа, щом влакът спря за миг на гара Разпределителна, слезе от вагона, изтича отпред и викна на Мишо:
       – Бате, Пъдаря те виде и ще те обади! Бегай!
       “Еххххххх…”
       Влакът изпъшка и тръгна бавно, щото му бяха дали път, момчето се метна обратно във вагона, а Мишо усети слабост в краката си.
       А известно е, че когато усетиш слабост в краката си, после ушите ти глъхнат и очите ти не виждат добре, и може би и затова, като се взря напред, Мишо Машиниста видя само едно: цялата отговорна милиция на град Мездра се беше строила тържествено на перона, заедно с духовата музика,  и го чакаше да спре влака, за да го обискира и арестува.
       А там сред пътниците отдалече блестеше Уна с четирте си красиви дечица и с белите си болярски нозе, обути в “буржуазни” чорапи. Всички чакаха Мишо Машиниста да слезе с четирите си пълни чувалчета бяла царевица и да му щракнат белезниците за срам на цялата славна железничарска история.
       И тук може да кажем с гордост: Мишо Машиниста не беше вчерашен! Не случайно Уна го беше избрала сред всичките диви шопи по Искърското дефиле, нейната древна женска интуиция и велика арийска кръв бяха почувствали безпогрешно първичната вродена интелигентност на този рядък български екземпляр от тази неопределена балканска раса, който в изключителни моменти правеше такива невероятни неща, за които после дълго и въодушевено се говореше не само от Зверино до Мездра и обратно, ами и по света, чак от Иранско – на изток, та до Немско – на запад.
       Мишо Машиниста изчака неподвижен няколко секунди, за да чуе ясно в ушите си великото Искърско хоро, да види пред очите си белите зъби на Уна, представи си я как тя слиза по най-стръмната улица на Зверино, леко разкрачена и горда, с величествена осанка, видя удивените очи на малките хлапета и… – и!
       С лявата ръка Мишо отвори огромната топла уста на пещта, а с дясната хвана за ушите първия чувал с бяла царевица и го хвърли в нея без дори да го развърже… После Мишо Машиниста пак с лявата ръка дръпна свирката и влакът пронизително изсвири, а с дясната хвана за ушите втория чувал с бяла царевица и го хвърли и него без дори да го развърже…
       Имаше нещо величествено и красиво в тези повтарящи се жестове на Мишо, такова, което можеш да усетиш само със сърцето и душата си, една такава сладка мъка от непостижимостта на щастието, в което вече си повярвал, и което ти се изплъзва, като онзи тържествен миг на сбогуване с живота в името на любовта …
       После Мишо Машиниста натисна докрай педала за парата… и на всеки звучен чинел на сърцето си го натискаше пак и пак, и пак, сякаш играеше в ритъма на хорото, докрай!, докато мина така пред изумените очи на шопите по перона, на строената мирно градска милиция, на занемялата духова музика, на разплаканите очи на Уна, и на най-радостните детски очи…

        – Мамо! Мамо! Виж! Виж! – викаха едно през друго децата и дърпаха майка си за полата, за бохчата, за чорапите, за душата  и сърцето й…
       Уна свали бялата бохча от рамото, пълна с дребни покупки, сложи ръка над очите си да затули слънцето и погледна към влака, който бавно и някак тържествено влизаше в гарата…

       А от отвора за парата, от свирката на локомотива, от прозорчето на машиниста, отвсякъде, откъдето можеше да излезе радостта, от всички дупки и цепнатини излитаха  с безреден пукот нависоко и падаха с леко безмълвие по перона – бели и нежни, топли и вкусни…  пуканки – десетки, стотици, хиляди, милиони, милиарди пуканки, които влизаха весело в бохчите на селяните, в пушките на милиционерите, в инструментите на музикантите, в устите на децата, и в очите на Уна.
       
       





      страницата е в процес на допълване
       

      © Владо Любенов, автор, 2011-
      © Габи Генчева, автор, 2011-
      Всички права запазени!